Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

— Не отсъждай прибързано, Панчо — пресякох го аз както винаги. — При това сега за тебе започва нещо, което ще ти хареса.

Отсякох пръчка от дряна, дето е в долния край на градината и направих на Панчо лък. Стрелите той си измайстори сам. Разбира се, не можа да улучи ястреба, но и хищникът вече нямаше мира. Панчовият ловен инстинкт, наследен още от пещерните ни прадядовци, не стихваше.

Колкото се отнася до мене, аз не бях много доволен, дето модерните машини отново ни връщат към лъковете и стрелите, но мене кой ме пита…

Дадохме обява във „Вечерни новини“, че продаваме старата си кола и зачакахме купувачите да се изпотрепят кой да я вземе по-напред. Но излезе съвсем другояче.

Няколко души звъннаха по телефона да попитат на колко години е таратайката, но никой не дойде да я види. Чак на третия ден се яви купувач. Жена ми го покани любезно в къщи и се чудеше какво по-хубаво питие да му предложи:

— Вермут? Коняк? Уиски?

— Благодаря. Алкохол няма да пия. Нали след това ще карам колата — заяви простодушно купувачът.

— Коя кола — запитахме ние.

— Ами вашата. Нали ще я купя. Или не върви?

— А, върви, та пушек се дига — побързахме да я похвалим ние.

— Това, че се дига пушек, значи, че има преразход на масло. Така и предполагах.

— Не, не се дига пушек. То така си е думата — заекнахме ние и затърсихме нещо безалкохолно, за да върнем доброто настроение на купувача. За проклетия, бяха ни се свършили всички оранжади и кока-коли.

— Иди донеси от мазето вишнов сок — каза жена ми и заобяснява на госта, че това е чист натурален сок, че ние сами си го правим.

— И сами си го пием — добавих аз. — Само на много редки гости…

Жена ми ме погледна накриво и аз разбрах, че съм сбъркал. Прекалено голямо уважение оказвахме на купувача и той щеше да смъкне цената още по-ниско. Затова реших да мина в контраатака:

— А и вие откъде сте сигурен, че ще купите колата? Може да не се спазарим. Я си пийнете някое по-силно питие.

— Ще я купя аз и то за колкото река — самоуверено продължи оня.

И изрече такава ниска цена, че аз не посмях и да хвърля въпросителен поглед към жена си.

— Ти иди за сока, пък ще видим — чух я да казва и да ми подава ключа от мазето.

Дотук, макар и тъжно, всичко беше нормално. Но като слязох в тъмния коридор на мазето и пипнешком затършувах да намеря катинара, косите ми настръхнаха (доколкото са останали). Зад вратата чух гласове.

— Крадци — беше първата ми мисъл. — Или скитници някакви са се настанили в нашето мазе. Те, тия хипита, дето ги пущат през всички граници…

Но очите ми вече бяха посвиквали с тъмнината и видях, че катинарът си виси заключен. Вслушах се внимателно и разбрах каква е работата. Говореха си вътре старият бойлер „Елпром“, старата пералня „Рига“ и старият хладилник „Мраз-150“.

— Ох, времето сигурно ще се разваля — въздишаше старата пералня. — Усещам болка в счупения крак на онова място, дето ми го завариха с оксижен.

— Питаш ли ме мене? Болят ме всичките ми водопроводни колена — закашля се старият бойлер „Елпром“.

— Блазе му на дядо „Мраз — 150“, че е свикнал на студ.

Какъв „Мраз“ е той вече! Един шкаф от пластмаса и толкоз. Отдавна му оперираха чарковете, с които произвеждаше лед.

Старият хладилник не отговори на обидата. Да се държи студено с околните бе единственото нещо, което му бе останало от старата му служба.

— Какво да се прави, остаряхме — избълбука примирително старият бойлер. — Чувам, че щели да увеличават пенсиите на някои видове бойлери.

— Ще увеличават само на земеделските машини — въздъхна баба Рига. — Чунким ние, като сме градски, да ръждясваме. И какво толкова им харесват на новите перални, да ги пита човек. Вършат всичко програмирано, никаква своя мисъл нямат. Отвън само един хубав фасон, а отвътре пълни с електронни глупости.

— Не знаете най-новото — щракна надменно с ключалката си старият хладилник. — И москвича на нашите стопани ще го пенсионирват.

— Крайно време му беше — злорадо изскърца баба Рига. — Стига се е държал на голямо. Не го ли знаем, че е по-ревматичен и от нас.

— Недей приказва празни приказки — сопна й се мъдрият стар бойлер. — Все някой ще го вземе. В България вече има изхвърлени бойлери, перални и хладилници, но изхвърлени автомобили още няма.

— Ще има, ще има — упорстваше баба Рига. — Може пък този да бъде първият. Че и в мазе няма да се побере. Ха-ха-ха.

— Прав е бай Елпром — възрази дядо „Мраз — 150“. — Автомобилите даже от складовете на „Отпадъци“ хората ги вадят и възстановяват, а нас…