Хорхе Букай - Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)

Всички ние, които сме живели в търсене на истината, сме срещали по пътя си много идеи, които са ни съблазнявали и са заживявали в нас със сила, достатъчна да обуслови системата ни от вярвания.

Въпреки това, с времето много от истините са се оказвали отхвърлени, защото не са подкрепяли вътрешните ни търсения или защото някоя „нова истина“, несъвместима с тях, е надделявала в нас и е заемала същите пространства. Или просто защото тези истини вече са престанали да бъдат такива.

Така или иначе, понятията, които сме имали като отправна точка, са се обезличили и изведнъж сме се оказали на произвола на съдбата — застанали на руля на нашия собствен кораб и съзнаващи възможностите си, но неспособни да начертаем надеждна посока.

Докато пиша това, изведнъж си спомням за „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери:

По време на пътуванията си из малките планети от своята галактика срещнал географ, който записвал планини, реки и звезди в големи регистри.

Малкият принц пожелал да запише цветето си (същото, което оставил на своята планета), но географът му казал:

— Не записваме цветя, защото не можем да се позоваваме на ефимерни неща.

И географът обяснил на Малкия принц, че „ефимерно“ означава „застрашено от скорошно изчезване“.

Когато Малкият принц чул това, много се натъжил, тъй като разбрал, че розата му е ефимерна…

И тогава се питам: от една страна, дали съществуват истини, здрави като скали и непоколебими като природни бедствия? Или истината е само понятие, чиято същност е мимолетна и деликатна като цветята? От друга страна, от макрокосмическа гледна точка:

Нима планините, реките и езерата не са също застрашени от скорошно изчезване?

Какво е „скоро“ в сравнение със „завинаги“?

В този смисъл планините не са ли също ефимерни?…

Мисля, че това, което ми се ще да направя днес, е да се опитам да пиша за някои идеи планини, идеи реки и идеи звезди, които съм срещал по пътя си. Някои истини, които сигурно са спорни за другите хора, един ден ще станат такива и за мен. Но днес ми се струва, че имат устойчивостта и надеждността, които дава неопровержимият поглед на здравия разум.

I. Първата от тези надеждни мисли е неразделна част от гещалт философията и съзнанието, че

(Докато пиша това, си представям разочарованието на читателя: „Това, което е, е!… Тази ли е истината?“.)

Идеята — непозната за много хора въпреки нейната очевидност — съдържа в себе си три импликации, които ми се струва важно да отбележа: със знанието, че „това, което е, е“ се подразбира приемането на това, че фактите, събитията и ситуациите са такива, каквито са.

Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде.

Не е такава, каквато би трябвало да е.

Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде.

Не е такава, каквато беше.

Не е такава, каквато ще бъде утре.

Действителността около мен е такава, каквато е.

Пациенти и ученици, които ме слушат да повтарям тази мисъл, упорито търсят в нея нюанс на примирение, многозначителна поза, сваляне на гарда.

Струва ми се полезно да припомня, че промяната може да настъпи само когато осъзнаваме настоящата ситуация. Как бихме могли да начертаем пътя си до Ню Йорк, без да знаем в коя точка на Вселената се намираме?

Мога да започна пътя си само от отправната си точка, а тя е да приема, че нещата са такива, каквито са.

Вторият извод, който е пряко свързан с тази идея, е, че

Отново:

Аз не съм този, който бих искал да съм.

Не съм този, който би трябвало да бъда.

Не съм този, който майка ми искаше да стана.

Дори не съм този, който бях.

Между другото, смятам, че цялата ни психопатология произлиза от отричането на тази фраза.

Всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем тези, които не сме.

В „Нека ти разкажа…“ писах за самоотричането:

… Всичко започна в онзи сив ден,

когато ти престана да казваш гордо:

АЗ СЪМ!

Когато, засрамен и уплашен,

сведе глава

и замени думите и делата си

с една мисъл:

ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА…

… И ако е трудно да приемем, че сме тези, които сме, колко по-трудно ни е понякога да приемем третото последствие на идеята „това, което е, е“: