Хорхе Букай: Нека ти разкажа

В Буенос Адрес беше слънчево декемврийско пладне и аз имах среща с Хорхе. С моя приятел Хорхе. Щяхме да хапнем заедно, както често правехме. Но това не беше обикновена среща: този път трябваше да се срещнем, за да се сбогуваме.

От доста време пътувах редовно до Испания, за да уредя някои проблеми през почивните дни, но накрая се влюбих в Гранада и реших да се установя там — поне докато бях влюбена. И заради тази любов ние трябваше да се сбогуваме, разговаряйки и хапвайки китайска храна.

Обядвахме, поговорихме, пихме кафе… и продължихме да говорим. Повървяхме и хапнахме сладолед. А после пак тръгнахме, разговаряйки.

Привечер най-сетне се прегърнахме силно и си казахме „до скоро“.

Носех в себе си Писма до Клаудия , първата книга на Хорхе, която и до днес държа, поомачкана от препрочитане, на масичката в кабинета си. С нея сякаш отнесох частица от автора.

Извървеният заедно път и безбройните часове съвместна работа останаха зад нас. Мина време (две години?) и като отворих кабинет в Гранада, един ден писах на Хорхе: беше ми хрумнало да го поканя да поработи с мен някой уикенд. Отговорът не закъсня — едно огромно и безрезервно „да“, като самия Хорхе. Оттогава доктор Хорхе Букай идва един-два пъти в годината и ми оставя удоволствието да работи с мен.

При тези пътувания моите пациенти също се запознаха с него, първо с него, а после и с книгите му… По моя молба един ден Хорхе донесе в куфара си няколко екземпляра от Равносметки за Демиан , книгата, която сега се издава в Испания под заглавие Нека ти разкажа … Тези няколко книги бяха разграбени от пациентите и приятелите ми. Всеки, който ги прочетеше, ги даваше на приятелите си, а те пък на своите приятели… и така започнаха непрекъснато да ме питат къде и как могат да намерят книгите му. Тогава споменах на Хорхе, че е време да ги издаде и тук.

Това е предисторията на появата му в Испания и на книгата, която държите в ръце. Всички разговори и приказки в нея са ценни и прекрасни. В една от тези, които обичам най-много — „Крилете са, за да летиш“, бащата казва: „За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле… за да полетиш, трябва да си готов да рискуваш“.

Хорхе умее да създава необходимото пространство, умее и да поема рискове, а на всичко отгоре има прекрасни, огромни криле.

Хулия Атанасопуло

Гранада

— Не мога — казах му. — Не мога!

— Сигурен ли си? — попита ме той.

— Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.

Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:

— Нека ти разкажа…

И без да чака отговор, започна да разказва.

Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото животно и на други деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си… Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво, забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка.

Какво го спира тогава?

Защо не бяга?

Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.

Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран, защо го оковават?“.

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил завързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.