Хорхе Букай - Нека ти разкажа

— Няма да смогна — казах на Хорхе. — Излишно е да си хабя силите за тоя, дето духа. Мисля, че е най-добре да се явя, пък колкото съм научил, толкова. Така поне, ако ме скъсат, няма да се тюхкам, че съм учил цяла седмица.

— Знаеш ли приказката за двете жабки? — попита ме Дебелия .

Имало някога две жаби, които паднали в един съд с каймак.

Жабите тутакси разбрали, че ще потънат: нямало как да изплуват или да се задържат дълго на повърхността на този каймак, гъст като плаващи пясъци. В началото двете жаби заритали в каймака, мъчейки се да стигнат до ръба на съда. Напразно, само шляпали намясто и потъвали. Усещали, че става все по-трудно да излязат на повърхността и да си поемат дъх.

Едната от тях викнала: „Не мога повече. Няма как да изляза оттук. Не може да се плува в тази каша. Щом ще се мре, защо да удължавам страданието. Няма смисъл да умирам, изтощена от напразни усилия“.

И като казала това, престанала да рита с крака и тутакси потънала, буквално погълната от гъстата бяла каша.

Другата жаба, по-упорита или може би по-твърдоглава, си рекла: „Няма начин! Нищо не мога да направя, за да изляза оттук. И все пак, въпреки близката смърт, предпочитам да се боря до последен дъх. Не искам да умра и секунда преди да е дошъл часът ми“.

И продължила да рита и да шляпа с часове все на едно място, без да напредва нито със сантиметър.

Но скоро от това шляпане в каймака, от биенето и ритането той станал на масло.

Изненадана, жабата скокнала, плъзнала се по него и стигнала до ръба на съда. Така се върнала у дома, квакайки весело.

Спомням си, че се замислих над приказката за двете жабки.

— Също като в онзи стих на Алмафуерте 6 6 Псевдоним на Педро Бонифасио Паласиос (1854–1917 г.), аржентински поет. — Б.пр. — казах. — „Не се признавай за победен — дори да е така“.

— Може би — отвърна Дебелия . — Но в случая мисля, че е по-скоро нещо като „не се признавай за победен, преди да бъдеш победен“. Или може би: „не казвай, че си изгубил, преди да си разбрал крайната оценка“. Защото…

И както бяхме почнали, ми разказа друга приказка.

Имало някога един мъж, който треперел за здравето си, но най-много се боял от смъртта.

Един ден, мислейки си разни глупости, му хрумнало, че може би вече е мъртъв. И попитал жена си:

— Кажи, жено, да не би да съм умрял?

Жената се засмяла и му рекла да докосне ръцете и краката си.

— Виждаш ли? Топли са! А това значи, че си жив. Ако беше умрял, ръцете и краката ти щяха да са ледени.

Този отговор му се сторил доста разумен и той се успокоил.

След няколко седмици завалял сняг. Един ден мъжът отишъл в гората за дърва. Като стигнал там, си свалил ръкавиците, взел брадвата и се заел за работа.

Несъзнателно прокарал ръка по челото си и усетил, че тя е студена. Спомнил си думите на жена си, свалил си обувките и чорапите и с ужас установил, че и краката му са ледени.

От този миг за него вече нямало съмнение: „разбрал“, че е мъртъв.

— Не е хубаво един мъртвец да броди из гората и да сече дърва — рекъл си. Оставил брадвата до мулето, излегнал се спокойно на заледената земя, кръстосал ръце на гърдите си и затворил очи.

Малко след като се излегнал, глутница ловджийски кучета наобиколила дисагите му. Като видели, че никой не ги гони, те ги разкъсали и излапали всичката храна в тях. Мъжът си помислил: „Имат късмет, че съм мъртъв. Иначе щях да ги изритам оттук“.

Глутницата продължила да души наоколо и се натъкнала на мулето, вързано за едно дърво — лесна плячка за острите кучешки зъби. То заревало и започнало да хвърля къчове, но мъжът си мислел само колко хубаво би било да го защити, ако не беше мъртъв.

За няколко минути видели сметката на животното и останало само някое и друго куче да глозга кокалите му.

Ненаситната глутница продължила да души наоколо.

Не след дълго едно от кучетата усетило миризмата на мъжа. Огледало се и видяло дърваря, изтегнат неподвижно на земята. Приближило се бавно, съвсем бавно, защото за него хората били много опасни и коварни.

За секунди всички кучета наобиколили мъжа с олигавени муцуни.

„Сега ще ме изядат — помислил си той. — Щяха да видят те, ако не бях мъртъв“.

Кучетата се приближили още повече…

… и като видели, че той не помръдва, го изяли.

Бях по средата на следването си и като много други студенти, изведнъж започнах да поставям под въпрос решението си да уча. Споменах затова на терапевта си. Давах си сметка, че се насилвам и напъвам да продължа да следвам.