Хорхе Букай: Нека ти разкажа

— Една притча, някой разказ или виц — твърдеше Хорхе — ще се запомнят много по-добре от хиляди теоретични обяснения, психоаналитични интерпретации или формални постановки.

Същият ден Хорхе ми каза, че в мен нещо можело и да куца, но добави, че този извод бил опасен, защото самокритичното ми мнение не било подкрепено от съответните факти. И тогава ми разказа една от онези истории, които разказваше в първо лице, но за които не се знаеше дали е преживял лично, или са плод на фантазията му:

Дядо ми доста си пийваше.

Най-много обичаше турската мастика.

Пиеше я с вода, за да я разреди, но се напиваше.

Тогава пиеше уиски с вода, но пак се напиваше.

Пиеше и вино с вода, и също се напиваше.

И един ден реши да се поправи… отказа се… от водата!

Хорхе не разказваше приказки на всеки сеанс, но странното е, че помня почти всички истории, които ми разказа за година и половина терапия при него. И може би имаше право, като твърдеше, че това е най-добрият начин за провеждане на курса.

Спомням си деня, в който му казах, че се чувствам много зависим. Споделих колко се дразня и в същото време не мога без това, което ми дава на всеки сеанс. Имах чувството, че заради възхищението и обичта, които изпитвах към него, бях станал прекалено зависим от неговия поглед за нещата и се бях пристрастил твърде много към терапията.

Този ден бях много изнервен. Нямах настроение и всичко ме дразнеше. На сеанса започнах да хленча и почти нищо не се получаваше. Мразех всичко, което правех, и всичко, което имах. Но най-много ме беше яд на себе си. И както в един разказ на Папини 3 3 Джовани Папини (1881–1956 г.), италиански писател, биограф и есеист. — Б.пр. , който Хорхе ми прочете, този ден чувствах, че не понасям „самия себе си“.

— Аз съм глупак — възкликнах (или си казах на ум). — Ужасен кретен… Мисля, че се мразя.

— Мрази те половината от присъстващите в този кабинет. А другата половина ще ти разкаже една притча.

Имало някога един човек, който ходел навсякъде с тухла в ръка. С тази тухла си бил наумил да удря всеки, който го подразни и ядоса. Методът бил малко допотопен, но като че ли вършел работа, а?

Веднъж срещнал един приятел, доста влиятелен човек, който му наговорил куп обидни неща. Мъжът изпълнил решението си, грабнал тухлата и я запратил по него.

Не си спомням дали го улучил, или не. Но работата е там, че след туй го домързяло да отиде да търси тухлата. И решил да усъвършенства този „Метод за самозащита с тухла“, както го наричал. Завързал тухлата с връв, дълга един метър, и тръгнал по улицата. Така тя нямало да пада никога твърде далеч от него. Но скоро разбрал, че и новият метод си има своите недостатъци: от една страна, човекът, към когото насочвал гнева си, трябвало да се намира на по-малко от метър разстояние, а от друга, след като хвърли тухлата, трябвало да си прави труда да прибира връвта, която на всичкото отгоре често се оплитала и замотавала и съответно му създавала трудности.

Тогава мъжът измислил „Метод с тухла III“. Главната роля била отредена отново на тухлата, но при тази система вместо връв, имало пружина. „Сега мога да хвърлям тухлата по няколко пъти и тя ще се връща сама“, помислил си мъжът.

Щом излязъл на улицата и се почувствал застрашен, запратил тухлата. Но не успял да улучи целта, защото когато пружината се опънала докрай, тухлата полетяла обратно и го ударила право по главата.

Опитал отново и тухлата пак го ударила, защото не преценил добре разстоянието.

Трети удар получил, защото не я хвърлил в подходящия момент.

Четвъртият бил по-особен, защото, като решил да запрати тухлата по виновника, тутакси му се приискало и да го предпази от удара — и тухлата тупнала пак на неговата глава.

Излязла му огромна цицина…

Не се знае защо не успял да улучи никого — дали заради ударите, които получил, или заради някакво душевно разстройство.

Всички удари застигали все самия него.

— Този механизъм се нарича ретрофлексия: означава главно стремеж да предпазим околните от собствената си агресивност. Всеки път, когато отправяме агресията и враждебната си енергия към някого, преди да го достигне, тя спира пред една бариера, която издигаме самите ние. Тази бариера не поема удара, а само го отразява. И целият яд, раздразнението и враждебността се обръщат към самите нас чрез проявите на явна самоагресия (самобичуване, пристъпи на лакомия, дрога, неоправдани рискове) или чрез скрити емоции и чувства (депресия, чувство за вина, соматизация).