Хорхе Букай: Нека ти разкажа

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.

Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.

Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…

— Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.

Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.

Така ставаме като слона и си набиваме в главата: „Не мога, не мога и никога няма да мога“.

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.

Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме под око колчето и си мислим:

Не мога и никога няма да мога.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

— Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.

Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа…

Цялата си душа!

Когато отидох за пръв път в кабинета на Хорхе, вече знаех, че няма да се срещна с обикновен психоаналитик. Клаудия, която ми го бе препоръчала, ме предупреди, че Дебелия , както го наричаше тя, бил „малко особен“ (sic) 1 1 Точен цитат (лат.) — Б.пр. .

Беше ми дошло до гуша от традиционните терапии и най-вече да лежа месеци наред на дивана на някой психоаналитик. Затова звъннах и си записах час.

Първото ми впечатление надхвърли всички очаквания. Беше горещ ноемврийски 2 2 В Аржентина, където се развива действието в разказа, пролетта започва през септември и свършва през ноември. — Б.изд. следобед. Бях отишъл пет минути по-рано и изчаках пред входа на сградата.

Натиснах звънеца точно в четири и половина. Електронната ключалка изщрака, отворих вратата и се качих до деветия етаж.

Зачатках в коридора.

Чаках.

И още!

И като ми писна да чакам, позвъних на вратата на апартамента.

Отвори ми мъж, който на пръв поглед сякаш беше облечен за пикник: носеше дънки, маратонки и ярка оранжева фланелка.

— Здравей — каза той. Усмивката му, признавам си, ме успокои.

— Здрасти — отвърнах. — Аз съм Демиан.

— Да, разбира се. Какво стана? Защо се забави толкова? Заблуди ли се?

— Не, не съм се забавил. Не исках да звъня, за да не попреча, ако имате пациент…

— „Да не попреча“? — имитира ме той, клатейки притеснено глава… И сякаш говореше на себе си, продължи: — Сигурно всичко ти върви така…

Занемях.

Това беше второто нещо, което ми казваше, и без съмнение имаше право, но…

Какъв гадняр!

Мястото, където Хорхе приемаше пациентите си и което не бих нарекъл „кабинет“, приличаше на него: неугледно, неподредено, разхвърляно, топло, колоритно, странно и… защо да не призная, малко мръсно. Седнахме на два фотьойла, един срещу друг, и докато му разказвах някои неща, Хорхе пиеше мате. Да, пиеше мате по време на сеанса!

Предложи и на мен.

— Ами… — отвърнах аз.

— Ами какво?

— Ами за матето…

— Не разбирам.

— Ами ще пия едно мате.

Хорхе ми се поклони раболепно и подигравателно и каза:

— Благодаря, ваше величество, че приехте поканата ми за мате… Защо не кажеш дали искаш мате, или не искаш, вместо да проявяваш снизходителност?

Този човек щеше да ме подлуди.

— Да! — отвърнах аз.

И едва тогава Дебелия ми сипа мате.

Реших да остана още малко.

Освен всичко друго, казах му и че сигурно нещо в мен не е наред, защото изпитвах трудности в общуването си с другите.

Хорхе ме попита откъде знам, че проблемът е в мен.

Отвърнах му, че вкъщи не се разбирам с баща си, с майка си, с брат си, с приятелката си… И следователно, явно проблемът трябва да е в мен. Тогава Хорхе за пръв път ми разказа „нещо“.

Така с времето щях да разбера, че Дебелия обича приказките, притчите, разказите, умните заключения и метафорите, до които стигаше. Според него единственият начин да разбере нещо, без да го е преживял лично, е да добие ясна вътрешна, символична представа за случилото се.