Айзък Азимов - Нека да се съберем

Цареше мир вече цял век и хората бяха забравили какво представлява останалото. Те едва ли знаеха как да реагират, ако открият, че ги заплашва нещо като война.

Разбира се, Елиас Лин, ръководител на Бюрото по роботика, не беше сигурен как трябва да реагира, когато разбра за заплахата. Главният офис на Бюрото по роботика се намираше в Чейен, съгласно едновековната тенденция към децентрализация, и Лин гледаше със съмнение младия офицер от Сигурността от Вашингтон, който му донесе новината.

Елиас Лин беше едър мъж, почти очарователно грозноват, с бледосини очи, които бяха леко изпъкнали. Мъжете обикновено се чувстваха доста неудобно под погледа на тези очи, но офицерът от Сигурността запази спокойствие.

Лин реши, че първата му реакция трябва да бъде недоверие. По дяволите, то наистина не беше за вярване! Той просто не го повярва!

Той се отпусна на своя стол и каза:

— Колко сигурна е информацията?

Офицерът от Сигурността, който се беше представил като Ралф Г. Брекенридж и беше представил документи за самоличността си, притежаваше нежността на своята младост. Пълни устни, закръглени бузи, които лесно се изчервяваха и невинни очи. Облеклото му не беше по модата в Чейен, но прилягаше на изцяло контролирания с климатични инсталации микроклимат на Вашингтон, където службите за сигурност, въпреки всичко, все още бяха централизирани.

Брекенридж се изчерви и каза:

— Няма съмнение в това.

— Предполагам, че хората ви знаят за Тях — каза Лин и не можа да сдържи нотките на сарказъм в тона си. Той не беше съвсем сигурен защо употреби и леко наблегна на местоимението, с което се отнесе към врага, но това наблягане би се равнявало на местоимението, написано с главна буква. Това беше културен навик на сегашното и на предишното поколение. Никой вече не казваше „Изтока“ или „червените“ или „болшевиките“, или „руснаците“. Това би било прекалено неясно, тъй като някои от Тях не бяха от Изтока, не бяха червени, болшевики и със сигурност не бяха руснаци. Беше много по-лесно да се каже Ние и Те, а и много по-точно.

Пътешественици често бяха докладвали, че и Те правят същото. Там Те бяха „Ние“ (на съответния език), а Ние бяхме „Те“.

Но вече едва ли някой мислеше за тези неща. Всичко беше доста удобно и обичайно. Дори нямаше и омраза. Отначало това беше наричано Студената война. Сега беше просто игра, почти добродушна игра, с неписани правила и почти благоприлична. Лин каза рязко:

— Защо ще искат да променят сегашното положение?

Той се изправи и застана пред картата на света, закачена на стената и разделена на две части с бледи цветни ивици. Несиметрична част отляво на картата беше заградена със светлозелено. По-малка, но също толкова несиметрична част отдясно на картата беше оградена с избеляло розово. Ние и те.

Картата не се беше променяла значително през последния век. Загубата на Португалия и присъединяването на Източна Германия преди около осем години беше единствената важна териториална промяна.

Междувременно беше направена и друга промяна, която беше достатъчно значима и която се изразяваше в промяна на цветовете. Преди две поколения Тяхната територия беше в мрачно кървавочервено, а Нашата в чисто и неопетнено бяло. Сега имаше неутралитет относно цветовете. Лин беше виждал Техни карти и положението беше същото и от Тяхна страна.

— Те не биха го направили — каза той.

— Те го правят — отвърна Брекенридж — и по-добре приемете факта. Наистина, господине, аз разбирам, че не е приятно да се предполага, че Те може би са доста по-напред от нас в роботиката.

Очите му запазиха невинното си излъчване, но скритата острота на думите му улучи целта си и Лин трепна в отговор.

Разбира се, това би обяснило защо Ръководителят на роботиката научава за това толкова късно и чрез офицер от Сигурността. Той беше загубил привилегированото си положение в очите на правителството. Ако роботите наистина се бяха провалили, той не можеше да очаква политическа милост.

Лин каза уморено:

— Дори това, което казваш да е истина, Те не може да са много по-напред от нас. Ние бихме могли да създадем роботи-хуманоиди.

— Наистина ли, господине?

— Да. Ако става въпрос, ние сме създали няколко модела за експериментални цели.

— Те са направили това преди десет години. Оттогава са напреднали още повече.

Лин беше притеснен. Той се чудеше дали неговото недоверие към цялата тази работа не беше наистина резултат от накърнена гордост и страх за своята работа и репутация. Той се срамуваше от възможността това наистина да е така и се опита да се защити: