Айзък Азимов - Нека да се съберем

— Ние се надявахме, че вие ще имате желание да ръководите конференцията — каза Джефрис.

— Никой не се е допитал до мен за това.

— Очевидно не е стигнало време, господине. Съгласен ли сте да поемете ръководството?

Лин леко се усмихна. Отново ставаше въпрос за отговорност. И отговорността съвсем ясно трябваше да пада върху Лин от роботиката. Той имаше чувството, че Брекенридж ще бъде този, който наистина ще ръководи конференцията. Но какво можеше да направи?

— Съгласен съм — каза той.

Брекенридж и Лин се завърнаха заедно в Чейен, където същата вечер Ласло слушаше с мрачно недоверие разказа на Лин за това, какво ще последва.

— Докато вас ви нямаше, шефе, аз започнах с изпитателните процедури на пет експериментални модела на хуманоиди — каза Ласло. — Хората ни работят по дванадесет часа на ден, с три застъпващи се смени. Ако трябва да организираме конференция, ние ще бъдем възпрепятствани. Работата ще спре.

— Това ще бъде само временно. Ще спечелите повече, отколкото ще загубите — отговори му Брекенридж.

Ласло го погледна навъсено.

— Един куп астрофизици и геохимици с нищо няма да помогнат за развитието на роботиката.

— Гледните точки на специалисти от други области могат да бъдат полезни.

— Сигурен ли сте? Откъде да знаем, че има някакъв начин за засичане на мозъчни вълни или че дори, ако можем, има начин да се различи човек от робот-хуманоид по тези вълни? Кой всъщност е начело на този проект?

— Аз — отговори Брекенридж.

— Вие? Вие специалист ли сте по роботика?

Младият офицер от Сигурността каза спокойно:

— Изучавал съм роботика.

— Това не е същото.

— Имах достъп до текстов материал, свързан с руската роботика — на руски. Свръхсекретен материал, който е много по-напред от всичко, с което разполагате тук.

— Тук ни хвана на тясно, Ласло — каза печално Лин.

— Въз основа на този материал — продължи Брекенридж — аз предложих този метод за разследване. Абсолютно сигурно е, че при копиране на електромагнитен модел на специфичен човешки мозък върху специфичен позитронен мозък, не може да бъде направено напълно еднакво копие. Дори и най-сложният позитронен мозък, достатъчно малък, за да се побере в череп с размерите на човешкия, е стотици пъти по-малко комплексен от човешкия мозък. Той не може да възприеме всички оттенъци и трябва да има някакъв начин да се възползваме от този факт.

Ласло изглеждаше впечатлен и Лин се усмихна мрачно. Беше лесно да негодуваш срещу Брекенридж и предстоящото пристигане на няколкостотин учени в области, несвързани с роботиката, но самият проблем беше интригуващ. Това беше единствената, но достатъчна утеха.

Хрумна му съвсем неочаквано.

Лин откри, че той нямаше какво друго да прави, освен да седи в кабинета си, натоварен с изпълнителна длъжност, която беше станала почти декоративна и безсмислена. Може би това помогна. Даваше му достатъчно време да мисли, да наблюдава изобретателните учени от половината свят, които се събраха в Чейен.

Брекенридж беше този, които с хладна експедитивност уреждаше подробностите по подготовката. Имаше някаква странна увереност в думите му, когато каза:

— Нека да се съберем заедно и ще ги победим.

Нека да се съберем заедно.

… Хрумна му толкова неочаквано, че ако някой гледаше Лин в този момент, може би щеше да види как очите му проблясват бавно два пъти — но със сигурност нищо повече.

Той направи това, което трябваше с изненадваща безпристрастност, която му помогна да запази спокойствие, когато почувства, че съвсем в реда на нещата, ще загуби самообладание.

Той потърси Брекенридж в импровизираните квартири на гостите. Брекенридж беше сам и намръщен.

— Нещо не е наред ли, сър?

— Мисля, че всичко е наред. Въведох локално военно положение — каза изморено Лин.

— Какво?

— Като ръководител на научен институт мога да направя това, след моя преценка, че ситуацията го изисква. Аз мога да бъда диктатор в института си. Отбележете едно от предимствата на децентрализацията.

— Вие ще отмените тази заповед моментално — Брекенридж направи една стъпка напред. — Когато във Вашингтон научат за това, ще ви съсипят.

— Аз и без това съм съсипан. Мислите ли, че не разбирам, че бях използван за ролята на най-големия злодей в американската история: човекът, който позволи Те да нарушат съществуващото положение? Аз нямам нищо за губене, а може би много за печелене.

Той се засмя малко диво.