Айзък Азимов - Нека да се съберем

Там беше първият помощник на президента, министърът на науката, министърът на сигурността, самият Лин и Брекенридж. Петимата седяха около една маса в конферентната зала на подземен команден център, близо до Вашингтон.

Помощникът на президента, Джефрис, беше внушителен мъж, красив с побелялата си коса, солиден, замислен и толкова дискретно представителен, колкото трябва да бъде помощникът на президента.

Той говореше отсечено.

— Така, както виждам аз нещата, пред нас стоят три въпроса. Първо, кога хуманоидите ще се съберат заедно. Второ, къде ще се съберат. Трето, как ще ги спрем преди да са се събрали заедно.

Министърът на науката трепна конвулсивно при тези думи. Преди това назначение, той беше шеф на машиностроенето на Северозапада. Беше слаб, с остри черти и забележимо нервен. Показалецът му чертаеше малки кръгчета по повърхността на масата.

— Колкото до това кога ще се съберат — каза той, — предполагаме сигурно, че това няма да стане в скоро време.

— Защо мислите така? — попита рязко Лин.

— Те са в Съединените щати вече почти месец. Или поне така казват от Сигурността.

Лин автоматично се обърна, за да погледне Брекенридж, но министърът на сигурността Макаластър му попречи. Той каза:

— Информацията е сигурна. Не се оставяйте младежкото излъчване на Брекенридж да ви подлъже, доктор Лин. Това е част от редицата му качества, които го правят ценен за нас. Всъщност той е на тридесет и четири години и работи в отдела вече десет години. Бил е в Москва почти година и без него тази ужасна опасност нямаше да ни е известна. Сега ние имаме по-голямата част от подробностите.

— Но не и решителните подробности — каза Лин.

Макаластър от Сигурността се усмихна студено. Голямата му брадичка и разположените близо едно до друго очи бяха добре познати на обществеността, но почти нищо друго не се знаеше за него. Той каза:

— Ние всички сме като с вързани ръце, доктор Лин. Агент Брекенридж свърши добра работа.

Джефрис, помощникът на президента се намеси.

— Нека да кажем, че разполагаме с достатъчно време. Ако са били необходими бързи действия, досега да са приключили. Изглежда много вероятно Те да чакат определен момент. Ако знаехме мястото, може би бихме открили и времето.

Ако ще взривяват някакъв обект, те ще искат да ни отслабят колкото се може повече и изглежда, че това ще бъде някой голям град. Във всеки случай голям град е единственият обект, който заслужава АК бомба. Аз мисля, че има четири възможности: Вашингтон, като административен център, Ню Йорк, като финансов център, и Детройт и Питсбърг, като двата главни индустриални центъра.

Макаластър от Сигурността се намеси:

— Аз мисля, че това ще бъде Ню Йорк. И администрацията, и индустрията са били децентрализирани до точка, при която разрушаването на който и да било отделен град няма да предотврати планирания контраудар.

— Тогава защо Ню Йорк? — попита Амбърли от министерството на науката може би по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Финансите също бяха децентрализирани.

— Това е морален въпрос. Може би възнамеряват да унищожат нашето желание да се съпротивляваме, да ни накарат да се предадем при ужаса на първата експлозия. Тя ще има най-голям ефект именно в Ню Йорк…

— Доста е коравосърдечно — промърмори Лин.

— Знам — каза Макаластър, — но те са способни на това, ако са сигурни, че това ще бъде пълна победа с един удар. Ние не бихме ли…

Президентският помощник приглади назад бялата си коса.

— Нека да предположим най-лошото. Нека да предположим, че Ню Йорк ще бъде разрушен по някое време през зимата, за предпочитане веднага след някоя голяма снежна буря, когато комуникационните връзки са най-лоши, а унищожаването на хранителните запаси и битовите инсталации в цели райони ще бъде най-сериозният им удар. Сега въпросът е, как да ги спрем?

Амбърли можа само да каже:

— Да откриеш десет човека сред двеста и двадесет милиона е ужасно малка игла в ужасно голяма купа сено.

Джефрис поклати глава.

— Не е съвсем така. Десет хуманоида сред двеста и двадесет милиона човека.

— Няма разлика — каза Амбърли. — Ние не знаем как може да се различи на пръв поглед хуманоид от човек. Вероятно това не е възможно. — И той погледна Лин. Останалите направиха същото.

— В Чейен не успяхме да създадем хуманоид, който да прилича на човек на дневна светлина — каза тежко Лин.

— Но Те могат — отвърна му Макаластър от Сигурността — и не само физически. Убедени сме в това. Те са развили менталните процедури до такава степен, че да могат да разчитат микроелектронния образец на мозъка и да го насочат по позитронни пътища на робота.