Робърт Шекли: Нека кървавият убиец...

Няма да описвам тези мъчения. Не искам. Просто защото не могат да бъдат описани. Това не се издържа и под анестезия. Аз устисках само защото ония лигльовци не се сетиха да ме питат дали искам да издържа, или не. Моето мнение не ги интересуваше.

Когато всичко свърши, отворих очи и огледах лицата на брамините. Бяха трима. И както винаги, в бели наметала и платнени маски. Казват, че носят маските, за да не прилепят някоя зараза, но войниците знаем — просто скриват лицата си.

Бях натъпкан с анестетици до ушите, затова паметта ми беше верига от дупки. Някакви жалки отломъци от спомени.

— Дълго ли съм на този свят? — попитах.

— Повече от десет часа — отвърна един от брамините.

— Какво стана?

— Нима не помниш? — попита най-високият.

— Все още не.

— Ами твоят взвод — започна високият — беше в траншея 2645Б-4. Сутринта атакувахте траншея 2645Б-5.

— И какво се случи там?

— Покоси те куршумен откос. От новите куршуми — с меки глави… Наистина ли не помниш? Един в гърдите, три в краката. Санитарите те прибраха вече покойник.

— А превзехме ли траншеята?

— Този път не.

— Ясно…

Постепенно действието на анестетиците отслабваше и започвах да си спомням някои неща. Момчетата от взвода. Траншеята. Милата 2645Б-4 ми беше като роден дом — там сме вече повече от година, съвсем готина траншея. Противникът през цялото време се опитва да я завладее и нашата сутрешна лудория си беше всъщност контраатака. Спомних си как куршумът ме съдра — и какво огромно облекчение изпитах в онзи миг…

Тогава се сетих нещо и седнах на операционната маса.

— Чуйте какво, момчета — казах.

— Какво има?

— Крайният срок за възкръсване е осем часа, така ли е?

— Техниката се усъвършенства — отвърна един от тях. — Сега може и след дванайсет часа. За всички ранени, освен за онези със сериозно увредена мозъчна тъкан.

— Е, какво пък, браво — казах. Паметта ми се проясни окончателно и разбрах какво се е случило. — Този път обаче е станал голям фал.

— Какви глупости дрънкаш, редник? — попита един от тях с чисто офицерска интонация.

— Вижте това — и му показах своя личен жетон. Доколкото можах да видя, онзи се намръщи.

— Дявол да ме вземе! — изръмжа той.

— Излиза, че желанията ни съвпадат — отвърнах.

— Разбираш ли — започна да обяснява другият, — траншеята беше покрита с трупове. Казаха ни, че на всички им е за пръв път. Наредиха ни да ги изправим на крака.

— И вие даже на погледнахте жетоните им?

— Че кога, имахме работа до гуша! Разбира се, много съжалявам, редник. Ако знаех…

— Майната им на вашите съжаления! — прекъснах го аз. — Трябва ми Генералния инспектор.

— Ама ти наистина ли мислиш…

— Мисля! — отсякох. — Не че съм страхотен привърженик на закона — в окопите ни учеха на други науки. Но този път искът ми ще бъде супер! А желанието ми да се срещна с Генералния си е мое право, затова си гледайте работата!

Превключиха в режим на шепот, затова имах възможност да се разгледам. Да си призная, брамините бяха поработили здравата. Е, не като в първите години на войната. Кожата ми беше присадена малко небрежно, усещах някакви нередности в ставите; дясната ръка по-дълга от лявата с цели два дюйма — карали са го през просото. Но общо-взето…

Спряха да си шепнат и донесоха униформата ми. Облякох се.

— Що се отнася до срещата с Генералния инспектор — рече един от тях, — има определени трудности… Виж сега…

Накратко, работата с Генералния не се уреди. Пробутаха ми някакъв червендалест добродушен сержант — от онези опитни момчета, които ти внушават пълно разбиране и съчувствие и успяват да те убедят, че твоята работа е по-проста от проста и значи няма защо да рипаш.

— Какво има, редник? — попита той. — Казват, че правиш панаири само защото са те възкресили от мъртвите?

— Правилно казват — отвърнах. — Дори според военновремените закони простият войник има определени права, както са ни казвали. Или всичко това е дрън-дрън?

— Съвсем не — отвръща. — Чак пък дрън-дрън…

— Своя дълг съм изпълнил — продължавам аз. — Седемнайсет години в строя, от тях осем на фронтовата линия. Три път убит, три пъти възкресен. Според закона, след третото възкресение всеки има правото да си остане труп. При мен случаят е точно такъв, можеш да погледнеш жетона, там всичко е написано. А те пак ме възкресиха! Тези шибани доктори са пълни идиоти. Не искам повече житейски радости, искам да почивам в мир.