Хорхе Букай - Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)

Бил тъжен заради смъртта на приятеля си. Поради какво чудно съвпадение кралят направил признанието си пред магьосника точно в нощта преди смъртта му?

Може би — по някакъв незнаен начин — магьосникът направил така, че кралят да му се довери, за да го освободи от страха му, че ще умре на следващия ден.

Това била последната проява на обич, с която да го избави от някогашните му страхове…

Разказват, че кралят станал и със собствените си ръце изкопал гроба за своя приятел в градината под прозореца си.

Погребал тялото там и прекарал остатъка от деня край купчината пръст, като ридаел така, както се ридае само при загубата на най-обичаните същества.

Щом паднала нощта, кралят се върнал в спалнята си.

Легендата разказва, че същата нощ, двайсет и четири часа след смъртта на магьосника, кралят умрял в постелята си, докато спял.

Може би било случайност…

Може би от мъка…

Може би за да потвърди последния урок на учителя си.

Хуан Безкракия бил дървар.

Един ден си купил електрически трион, като мислел, че той ще облекчи много работата му.

Ако първо се бил постарал да научи как се работи с триона, идеята щяла да е наистина сполучлива, но той не го направил.

Една сутрин, докато работел в гората, вниманието му било отклонено от вълчи вой… Електрическият трион се плъзнал между ръцете му и Хуан наранил сериозно двата си крака.

Лекарите не успели да направят нищо, за да ги спасят, и Хуан Безкракия, който като че ли станал жертва на пророческото предопределение на името си, бил завинаги прикован към инвалидната количка.

Месеци наред депресия измъчвала Хуан заради злополуката. Година по-късно изглеждало, че състоянието му започва постепенно да се подобрява.

Въпреки това, нещо пречело на психическото му възстановяване и изведнъж пак изпаднал в дълбока и невероятна депресия.

Лекарите го изпратили на психиатър.

Известно време Хуан Безкракия се съпротивлявал, но накрая отишъл при специалиста.

Психиатърът бил любезен и внушавал спокойствие. Хуан веднага почувствал, че може да му се довери, и му разказал накратко събитията, довели до душевното му състояние.

Психиатърът казал, че разбира потиснатостта му. Загубата на краката наистина била напълно оправдана причина за мъката му.

— Не, не е това, докторе — казал Хуан. — Депресията няма нищо общо със загубата на краката ми. Това, което най-много ми тежи, не е недъгът. Това, от което ме боли най-много, е промяната, която претърпяха отношенията с приятелите ми.

Психиатърът отворил широко очи, втренчил се в него и зачакал Хуан Безкракия да довърши обяснението си.

— Преди злополуката всеки петък приятелите ми минаваха да ме вземат от нас и отивахме на танци. Веднъж или дваж седмично се събирахме, за да се плискаме в реката и да организираме плувни състезания. Преди операцията с някои от тях редовно тичахме по крайбрежната улица в неделя рано сутринта. Изглежда, че след злополуката не само че загубих краката си, но и приятелите ми загубиха желание да прекарват времето си с мен. Оттогава никой от тях не ме е канил да излезем.

Психиатърът го погледнал и се усмихнал.

Трудно му било да повярва, че Хуан Безкракия не разбира колко абсурдна е гледната му точка…

Въпреки това, докторът решил ясно да му обясни какво се случва. Той знаел по-добре от всеки, че мозъкът разполага с особени механизми, които могат да направят човек неспособен да възприема недвусмисленото и очевидното.

Психиатърът обяснил на Хуан Безкракия, че приятелите му го отбягвали не защото вече не го обичат или не искат да имат нищо общо с него.

Колкото и да било болезнено, злополуката променила действителността. Харесвало му или не, той вече не бил идеалният другар за заниманията, които по-рано споделяли.

— Но, докторе — прекъснал го Хуан Безкракия. — Аз знам, че мога да плувам, да тичам и дори да танцувам. За щастие се научих да управлявам инвалидната си количка и никое от тези занимания не ми е невъзможно.