Георги Русафов - За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Живял някога един цар.

Преди да наследи престола на баща си, народът го наричал правичката — царското синче Глупан. Но щом станал цар, както всички владетели на света, и той бил заобиколен веднага от ласкатели. Те плъзнали като охлюви край него. Дебнели всичко каквото правел. Ловели всяка дума, която отронвала устата му. И всякога на всичко се възхищавали.

Кихнел ли например новият цар, същия миг около него се струпвала цяла дружина царе-дворци с ухилени до уши лица. Всички пляскали с ръце, всички кокорели очи и един през други се надпреварвали кой по-хубаво да похвали кихавицата на царя.

— Ах, чухте ли?… — хълцали задъхано едни. — Чухте ли как мъдро кихна нашият повел ител?!

— Божествено!… Божествено!… — квакали с просълзени от умиление очи други. — Така сигурно кихат само боговете!

Трети пропълзявали до трона, надигали нагоре глави, проточвали шии и с овлажнели от възторг клепки молели царя:

— Позволи ни, господарю, да погледаме по-отблизо божествените ти ноздри, които умеят така мъдро да кихат!…

Сетне всички граквали в хор:

— О, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!

Друг път — след като не обелвал дума по цяла седмица — Глупан най-сетне отварял уста и проговарял:

— Даааа — водата е мокра!

Или:

— Тъйййй — две и две правят четири! Тутакси пред него пак изниквали като че ли изпод земята царедворците и отново подхващали:

— Чухте ли?… Чухте ли каква мъдрост отрониха божествените уста на нашия господар?!… Ах, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!

Така минавали ден след ден, година след година и неусетно новият цар бил прославен като най-мъдрия владетел на света. Това, разбира се, не било голяма беда — за кой ли властелин не се разправят всякакви смехории! Но не щеш ли, Глупан наистина повярвал, че нямало по-мъдър от него на земята. И за да покаже на всички своята мъдрост, той заповядал да разгласят навред из страната, че ще напълни с жълтици чифт дисаги на оногова, който успее да го излъже…

Още същия ден към царския дворец се проточила пъстра върволица от стари и млади, богати и бедни, умни и глупави люде. И всички носели със себе си по чифт празни дисаги, защото всички били сигурни, че в двореца ще излъжат лесно царя и ще им напълнят дисагите със злато. Но там каквото и да разказвали кандидатите за царските жълтици, каквито и небивалици да измисляли, през цялото време Глупан ги слушал мълчаливо, чешел невъзмутимо червения си врат и накрая все отвръщал:

— Марш! Това не е лъжа, а истина!

Така всички напускали двореца му с празни дисаги.

Накрая и Голчо от Голтупан решил да опита късмета си при Глупан…

Нахранил той една сутрин куцото си магаре Марко Дългоухи, преметнал на гърба му като другите люде чифт големи празни дисаги и — ку-цук-куцук! — двете сиромашки души поели дългия път за царските палати. Вървели без почивка ден, два, три и рано-рано на четвъртата заран Голчо потропал с кривака си на дворцовите порти.

Отворил му вратата сам Глупан, който по-туй време се разхождал наблизо със свитата си. Като чул защо е дошъл Голчо чак от Голтупан с куцото си магаре и като видял големите празни дисаги на магарешкия гръб, царят се изсмял гръмогласно:

— Ха-ха!… Вижте го тоя дрипльо, толкова е сигурен в печалбата, че докарал и магарето си да му отнесе дисагите с жълтиците! Рибата е още в морето, а цървуланко вече приготвил тигана да я пържи… Хо-хо! — кискал се до задъхване цар Глупан и възхитен от собственото си остроумие, по едно време започнал да се търкаля по земята пред очите на слисаното магаре.

Царедворците подскачали като гумени топки край Глупана, пулели очи един към друг и се надпреварвали да гракат:

— Чухте ли?… Чухте ли как умно го каза нашият господар — рибата още в морето, а цървуланко приготвил тигана да я пържи!… Ах, какъв ум, ах, какво остроумие!

— Да, да, да — какъв ум, какво остроумие!

— И тоя гольо дошъл да дели мегдан с такъв ум!… Ха-ха!

Най-сетне — след като се изморили да гракат и квакат — царедворците отвели госта от Голтупан в залата, където царят изслушвал кандидатите за жълтиците му… Глупан се изкачил на трона, надул се, па се обърнал строго към Голчо:

— Хайде, гольо, започвай да лъжеш! Но знай, че само ако не успееш да ме излъжеш и да спечелиш жълтиците, ще заповядам да ти ударят сто тояги на голо, та да запомниш кога си ходил да надлъгваш най-мъдрия от мъдрите царе на света!… Е, кажи каква лъжа има да ми казваш!