Георги Русафов - За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Съмнало.

Дошли хора от селото, отвели селянина и просяка на мегдана, дето ги чакал Голчо. А около него народ, народ — игла да хвърлиш, на човек ще падне! И всички чакали с нетърпение да научат чрез вълшебните пръчки кой е истинският крадец…

Голчо взел пръчката от селянина, взел и тази от просяка. Сетне доближил едната до другата и като видял какво е направил просякът със своята пръчка, тутакси посочил към него:

— Ето го крадеца, народе!… Хората се развълнували, зашумели:

— Как така! — обадили се няколко гласа от тълпата. — Нали неговата пръчка е по-къса, а пръчката на крадеца трябваше през нощта да порасне с една педя!… Голчо се засмял:

— Къде сте чули вие, хора селяни, суха пръчка да расте!… Но видите ли го този измамник, повярвал глупакът на вчерашните ми думи и отрязал пръчката си с една педя — така сам се намъкна в капана!… Нали ненапразно от мъдрите ни е останала приказката, че гузен негонен бяга!…

Сега всички разбрали хитростта на Голчо. Сетне натупали просяка измамник, върнали парите на честния селянин, а Голчо заради мъдростта му си избрали за кмет на Голтупан.

Един зимен ден Голчо, облечен в скъсан кожух с шейсет и шест кръпки и деветдесет и девет дупки, тръгнал на път по работа за едно далечно село. Зимата била суха, мразовита. На полето дърво и камък се пукали от студ. Затуй сиромахът често-често се поспирвал на завет и дълго скачал на едно място с износените си пробити цървули, за да се постопли, преди да поеме отново на път.

Вървял така Голчо, колкото вървял, насред пътя дочул да чаткат зад него по заледеното поле конски копита. Обърнал се. Облечен в дълга шуба, нахлупил до вежди черен астраганен калпак, наблизо яздел на охранен кон един наперен непознат момък. Веднага удряло на очи, че това е някое богато мамино синче…

Щом зърнал ездача, Голчо тутакси се преобразил. Спрял да трака със зъби и разкопчал излителия си кожух, който и без туй не го топлел. Сетне свалил олющеното си калпаче, размахал го пред лицето си, като да си прави ладовинка, и макар устните му да били сини от студа, викнал да пее с цяло гърло:

В същото време напереният млад човек на охранения кон се изравнил с Голча. Позапрял коня, навел се от седлото и започнал да оглежда от всички страни с ококорени очи чудния пътник, който посред зима крачел разгърден по голото поле, сякаш не беснеел Голям Сечко, а дъхтели юлски горещини.

Гледал той така Голча мълчаливо дълго време, още по-дълго се чудел, па накрая не се стърпял и се провикнал:

— Толкова ли ти е топло, бре човече, та си се разгърдил и разпял, като че ли в полето са излезли жътвари!… Не виждаш ли, че наоколо дърво и камък се пукат от студ? Или нещо главата ти не е в ред?

Голчо спрял да пее. Повдигнал очи към слисания момък и рекъл небрежно:

— Всичко си ми е в ред, момче, ала докато този кожух е на гърба ми, не мога да усетя що е студ!… На, сега ми иде да го захвърля в снега, иначе току-виж, че съм се изпарил от жега!

И сиромахът — макар да му се виел свят от ледения ветрец, който препускал из откритото поле — разголил още повече и без туй разголените си гърди и задишал тежко-тежко, като че ли ще се пукне от жега.

Очите на момъка само дето не изхвръкнали от почуда.

— Не думай, бре човече!… — задъхал се от смайване той. — Моята шуба е направена от пет овнешки кожи, подплатена е с кожусите на трийсет и три заека и пак зъзна, та на тебе ли в това решето ще ти е топло!… Я се погледни — твоето не е кожух, а рибарска мрежа!

— Та аслъ затуй на мене ми е топло, а на Тебе — студено… — кимнал спокойно с глава към кожуха си Голчо.

— Как така! — не могло да проумее думите му нагизденото мамино синче.

— Ей така… В твоята шуба, като нахлуе мраз, там си остава — нали няма откъде да излезе! А в моето решето, както ти нарече преди малко кожуха ми, щом вятърът влезе през една дупка, тозчас през девет дупки се измъква навън… Как тогава няма на мене да ми е топло, а на тебе — студено!…

Тези думи съвсем объркали наконтения с дебелата шуба ездач. Той дори позапрял коня си, за да може по-спокойно да размисли върху това, което му казал Голчо. Не бива да отмине току-тъй думите му… Ето: вятърът развява ледени преспи, жили го по лицето така, че чак сълзи капят от очите му! А в туй време голтакът наистина нехае от студа — крачи разгърден с окъсаните си цървули по заснеженото поле и пее ли, пее, сякаш край него не беснеят зимни хали, а църкат весело безгрижни щурци… Каква лъжа може да има тука? Като бял ден е ясно, че беднякът не го мами с приказките си за вълшебството на дрипата върху гърба му… И щом по-повярвал това, чорбаджийският син тутакси започнал да крои как да смъкне чудодейния кожух от голия гръб на сиромаха.