Георги Русафов - За Голчо от Голтупан и други весели приказки

— Чувай, гольо — проговорил накрая той, — кажи колко жълтици да ти дам за решетото, което наричаш кожух?

— Жълтици ли! — сопнал се Голчо и на свой ред започнал да оглежда отгоре надолу момъка с дългата шуба; сетне избухнал: — Бре, момче, ти за какво ме мислиш! … Ако съм голтак, не съм глупак, че да продавам на открито поле посред зима топло за жълтици! Не, батювото, дори хиляда жълтици да ми начетеш, пак няма да се разделя с вълшебното си кожухче!… Хич не си прави повече устата за тая работа!

И като кривнал по една тясна пъртина, Голчо заситнил бързо-бързо настрани от младия конник. Но оня го сподирил веднага:

— Чакай, бре човече, какво побягна така!… Като не скланяш да продадеш кожуха си за жълтици, хайде да направим трампа — ти ще ми дадеш твоя кожух, а аз ще ти дам за него моята шуба! От пет овнешки кожи е направена, хей, не е за изпускане!

Ала Голчо продължил да ситни пред него, като мърморел сърдито:

— Бягай, бягай — не си давам моето топло кожухче за твоята ледена шуба! Хубава работа — къде се е видяло и чуло някой да разменя посред зима топло за студено!… Ама ха!

— Запри, бре човече! — не отстъпвал и чорбаджийският син, като всеки миг гласът му се извисявал над голото поле все по-жално и по-милно: — Не бягай, почакай, ще се разберем някак, хора сме!… Чуй, щом като не скланяш да дадеш кожуха си само за шубата ми, ще придам към нея и коня си!

Едва след тези думи Голчо спрял. Дочакал маминото синче и взел да оглежда кончето му. Накрая рекъл колебливо:

— Та и това ли конче каза, че ще ми дадеш?

— И него ти давам, само скланяй по-бързо, че вече ме втриса от студ… — махнал отчаяно с ръце момъкът.

Но Голчо не бързал. Продължил да оглежда от всички страни коня и пак бавно-бавно нареждал:

— Виж, щом като е реч да дадеш и коня с шубата, може да си помисля… Харесва ми туй конче, няма да си кривя душата!

— Какво има толкова да мислиш, бре човече… — само дето не се разплакал от яд чорбаджийският син, като гледал как протака пазарлъка Голчо. — Скланяй и туйто!

— Как няма да мисля, бре момче! — дръпнал се пак сиромахът. — Двайсет години с този кожух не съм сетил що е зима, какво е студ — мога ли така лесно да се разделя с него?… Но щом като прибавяш към шубата и кончето…

— Давам ти го, с целия му такъм ти го, давам, само по-скоро скланяй, че ще се превърна на ледена висулка от студ, ако още протакаш!

— Ха тогава от мене да мине… — махнал най-сетне великодушно с ръка Голчо и като въздъхнал тежко-тежко, започнал да съблича кожуха си.

Малко по-късно — пременен в топлата чорбаджийска шуба — беднякът пришпорил с голите си пети охранените хълбоци на коня и мигом потънал в здрачината на зимната фъртуна. А напереният мамин син — останал сам с разтракани зъби сред полето — дълго-дълго след него се чудел в коя от многобройните дупки на сиромашкия кожух да пъхне ръцете си…

Преди много години, когато Голчо още развявал вехтата си абичка из кривите улички на Голтупан, в същото село живеел един богат, алчен поп.

В обора на попа преживяли сито от зима до зима по две дойни крави, с вимета, големи колкото ведра. В кочината му всякога грухтели най-малко по три огоени шопара. А ката сутрин от курника му излитали на двора като огромен бял облак цяло ято кокошки, които всеки ден му снасяли по сто яйца. Затуй попският зимник винаги бил пълен — в него дори през най-гладните години човек можел да види и качета със сирене, и делви с масълце, и тенекии с мас, и накамарени догоре кошници с яйца.

Но попът никога не бил доволен от това, което имал. Неговото все му се малеело, очите му все се лакомели по чуждото. Зърнел ли от двора си, че край къщата му минава селянин, за когото знаел, че наскоро е заклал единствената си кравичка, дядо поп начаса изтичвал при него и подкачвал:

— Какво чувам, Стоене, вчера заран си бил заклал крава — да не си намислил сватба да дигаш, чедо?

— Каква ти сватба, дядо попе!… — само дето не заплаквал от мъка беднякът при споменаването на погубената му от немай-къде свидна помощничка. — Заклах кравичката си, че вече нямаше с какво да я храня; ако бях я оставил до нова паша, добичето щеше да пукне от глад… И сега главата ми се е замаяла — умът ми не побира с какво ще храня децата без нейното млечице!

Ала мъката на сиромаха не достигала до сърцето на дядо поп. Ухилен до уши, той продължавал да навива разговора само към това, което вече, си бил наумил:

— Е, щом си заклал веднъж добичето, то без гощавка няма да се отървеш, Стоене!… Затуй рекох да те подсетя, чедо: в залисията си да не забравиш да поканиш на гощавката и дядо си поп, брей!