Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

Изведнъж шепотът на момчето се сменил от силен мъжки глас:

— Дай поне да видя дали си нарисувал и нещо друго, освен себе си?

Това бил гласът на таткото, който също се бил запечатал върху рисунката на момчето, понеже боите още не били изсъхнали, когато то си дошло в къщи преди малко и баща му се скарал.

Изобретателят извадил от магнитофона със сияещо лице рисунката на момчето, изключил апарата, за да не се прегрява, и запитал:

— Е, какво? Работи, а?

Таткото и момчето не отговорили нищо, но в очите им отговорът се четял ясно:

— Докъде стигна техниката, брей!

Изобретателят, естествено, бил много възбуден и нетърпелив, та не оставил апарата си дълго да почива.

— Хайде пак — рекъл той и го включил отново. А във фунията пъхнал рисунката на таткото от времето, когато той бил момче.

Дълго време се чувал само шум, подобен на детско подсмърчане.

— Край. Повреди ти се апаратът — казал таткото.

— Не се е повредил. Това си е детско подсмърчане — отговорил спокойно изобретателят.

И наистина това било подсмърчането на таткото от времето, когато той бил момче.

— Още ли все тая ваза цапотиш? — проечал силен мъжки глас. Говорел таткото на своето момче. Тоест, дядото на сегашното момче.

Тогавашното момче и сегашен татко продължило да подсмърча от апарата и се заоправдавало през плач:

— Ами… ъ-ъ-ъ… учителката каза пак да я прерисувам… За пети път. Недей ми пречи, че ако пак оплескам листа, ще трябва и шести път… — И седми ще ти е малко. Какви мърльовци сте бе! Ние едно време, ехе-е-е! Ама пръчката играеше тогава, пръчката!

От магнитофона се чуло потракване на някакъв предмет, но не могло да се разбере какъв точно, понеже апаратът все още бил несъвършен.

— Ами за кучетата какво ще ми кажеш? Пак сте ги замеряли с камъни. Хората нали ми казаха.

— Не съм аз. Той Иван Бъкела започна…

— И ново лимонадено шише гледам си счупил. Отде излезе тая мода да играете на стъклени топчета. Ами в гората шикалки колкото щеш, иди си събери. А вие изпотрошихте всички лимонадени шишета на бакалницата…

Тук таткото измъкнал кабела от контакта и апаратът млъкнал.

Момчето напразно искало таткото да му обясни каква връзка има между стъклените топчета и лимонадените шишета. Бащата мълчал и обмислял нещо.

— Слушай — обърнал се най-после таткото към своя колега. — Произведението наистина е велико. Я дай да погледна нещо в схемата.

Изобретателят, мислейки, че таткото на момчето иска чертежа, за да се възхити от него, му го подал.

Таткото тутакси го накъсал на ситни парчета и въздъхнал облекчено. Чертежът вече не можел да се възстанови по никой начин. Колкото за самия апарат, работата била лесна, тъй като прозорецът бил отворен, а ние в началото забравихме да кажем, че таткото и момчето живеели на осмия етаж. За щастие по това време под прозорците им не минал никой…

За голямо учудване на момчето изобретателят не се разсърдил. Защото и той бил татко на едно такова момче. И също давал за пример на своето момче себе си от времето, когато той бил момче.

Така пропаднало едно велико изобретение. Но науката върви напред и може би скоро пак ще го изнамери.

А ти, когато рисуваш с водни или темперни бои, не забравяй, че под четката ти се запечатват не само цветовете, но и звуковете на твоето време. Така че внимавай в картинката…

Имаше едно време един човек, който си изкарваше хляба от лъжи. Но той не беше лъжец. Тогава изобщо нямаше лъжци. Човек много рядко можеше да срещне лъжа.

Лъжите бяха едни късокраки животинчета с дълги опашки. Нещо средно между котка и гущер, обаче много красиво. На човек тутакси му се приискваше да го погали.

Та нашият човек, който си изкарваше хляба от лъжите, ги разнасяше с една торба по панаири и сборове да ги гледа народът.

— Насам, народе, насам, насам! — провикваше се той сред тълпата, размахвайки над главата си една овчарска хлопка. — Тук ще видите най-рядкото животно на света. Два метра от главата до опашката и пет метра от опашката до главата!

Деца и възрастни тутакси зарязваха люлките и въртележките, стаите с вълшебни огледала, влаковете на ужасите, фургоните с африкански животни.

— Дошла е торбата с лъжите. Тичайте да видим лъжите! — подвикваха си хората един през друг и всеки бързаше да изпревари съседа си, за да бъде по-близо до голямото събитие на панаира.

Нашият лъжеукротител изваждаше по някоя лъжа от торбата и я пускаше да се катери по раменете и по врата му. Хората се любуваха на красивото животно и като хипнотизирани протягаха ръце да го погалят.