Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

— Сериозно — продължава номер 12 (ха!), — дръпни се от подноса. Джеймс има поне още три неща за ядене в хладилника си. Мога да ти направя маслина с горчица. Само една маслина обаче.

Само една маслина обаче. Репликата е съвсем мъничко смешна, но вече ми звучи като наша си шега, като нещо, което ще става по-смешно след носталгичните повторения. Мисля си: след година ще минаваме по Бруклинския мост по залез, един от нас ще прошепне: „Само една маслина обаче“, и ще се разсмеем. (Но се спирам. Ужас. Ако знае, че вече си представям какво ще е след година, той тутакси ще избяга и аз ще трябва да го насърчавам.)

Признавам, че се усмихвах най-вече защото той беше превъзходен. Разсейващо превъзходен, с външност, от която очите ти започват да мятат искри и ти се иска да му подхвърлиш очевидното: „Знаеш, че си превъзходен, нали?“, а после да продължиш разговора. Обзалагам се, че другите типове го мразят — изглежда като богат негодник от юношеските филми от 80-те години, който тормози чувствителните особняци и накрая се оказва с торта в мутрата, а разбитата сметана се стича по вдигнатата му яка, докато всички в кафенето надават доволни възгласи.

Обаче той не се държи така. Казва се Ник. Харесва ми. Името му придава приятен и обикновен вид и той е точно такъв. Когато ми казва името си, заявявам:

— Ето това е истинско име.

А той грейва и отвръща на един дъх:

— Ник е тип, с когото може да пиеш бира и който няма да се ядоса, ако повърнеш в колата му. Ник!

И после прави поредица от ужасни каламбури. Улавям три четвърти от филмовите препратки. Може би две трети. (Бележка за мен: да си взема от видеотеката „Твоя е“.) Той ми долива, без да се налага да го моля, като някак успява да намери последната чаша хубав алкохол. Заплюл си ме е, отбелязал ме е със знаменце: аз пристигнах пръв, тя е моя, моя. Всъщност е доста приятно да съм нечия територия след последните ми истории с нервни и уважителни мъже от епохата на постфеминизма. Ник има страхотна усмивка, котешка. Като нищо ей сега ще изкашля жълтите пера на някое птиче. Не ме пита какво работя и това е добре, различно е. (Споменах ли, че съм писателка?) Говори ми с лъкатушния си мисурски акцент — роден е и е отраснал край Ханибал, града от детството на Марк Твен, мястото, където се развива действието в „Том Сойер“. Разказва ми, че като тийнейджър работил на параход с вечеря и джаз за туристите. Когато се засмивам (невъзпитана, невъзпитана нюйоркчанка, която така и не се е осмелила да посети тези мъчни Средни щати, където живеят много други хора), той ме осведомява, че Мисури е вълшебно място, най-красивото на света, че няма по-прекрасен щат. Очите му са палави, миглите — дълги. Представям си как е изглеждал като малък.

Поделяме си таксито до вкъщи, уличните лампи хвърлят шеметни сенки и колата препуска, все едно някой ни преследва. Един през нощта е, когато се озоваваме в едно от необяснимите нюйоркски задръствания на дванайсет пресечки от апартамента ми, затова излизаме от таксито на студа, в огромното Ами сега? , и Ник тръгва да ме изпраща, придържайки с ръка кръста ми. Лицата ни са изтръпнали от студ.

Тъкмо завиваме зад ъгъла, когато кварталната пекарна получава доставката си от пудра захар — изсипват я в мазето й в огромно количество, все едно е цимент, и ние виждаме само силуетите на работниците в белия сладък облак. Улицата се превръща в огромна вълна, Ник ме придърпва към себе си и се усмихва, и се усмихва отново, стисва кичур коса между два от пръстите си и ги плъзга до края, подръпвайки два пъти, все едно дрънка със звънче. По миглите му е полепнал захарен прашец и преди да се наведе към мен, той изтрива захарта от устните ми, за да ме вкуси.

Денят, когато…

Отворих със замах вратата на бара си, хлътнах в тъмното и за пръв път този ден си поех дълбоко въздух, вдъхнах мириса на цигари и бира, приятното ухание на разлят бърбън, характерната миризма на стари пуканки. В заведението имаше само една клиентка, седнала сама в далечния край на бара: възрастна жена, която се казваше Сю и идваше всеки вторник заедно със съпруга си до смъртта му преди три месеца. Сега тя идваше сама всеки вторник, не говореше много, просто си седеше на чаша бира и кръстословица, поддържайки ритуала.

Сестра ми работеше зад бара, прибрала косата си с малки шноли, а ръцете й бяха порозовели, докато слагаше и вадеше бирените халби в горещата сапунена вода. Го е слабичка и има необикновено лице, с което не искам да кажа, че е непривлекателно. Просто човек се нуждае от мъничко време, за да възприеме чертите й: широката челюст, красивото прищипано носле, тъмните кръгли очи. Ако бяхме в исторически филм, мъжът би килнал назад шапката си, би подсвирнал, щом я зърне, и би казал: „Ето това е страхотна жена!“. Лицето на ексцентрична филмова звезда от трийсетте години невинаги се възприема в нашите времена на нимфетки, но от годините ни заедно знам, че мъжете харесват сестра ми много, което ме поставя в странната братска позиция едновременно да се гордея и да се тревожа.