Гиллиан Флинн: Не казвай сбогом

— Още ли правят руло с бахар и туршия? — попита тя вместо поздрав, без да вдига поглед, понеже знаеше, че съм аз, и веднага изпитах облекчение като всеки път, когато я видех: положението може и да не беше страхотно, но щеше да се оправи.

Моята близначка Го. Произнасял съм тази фраза толкова много пъти, че отделните думи губят смисъл и се получава по-скоро утешителна мантра: моятаблизначкаго. Родени сме през 70-те години, когато близнаците все още бяха рядкост, нещо магично: близнаци на еднорога, братя и сестри на елфите. Дори притежаваме близнашката телепатия. Го буквално е единственият човек в целия свят, с когото съм самият себе си. Не се налага да й обяснявам постъпките си. Не пояснявам, не се съмнявам, не се тревожа. Не й казвам всичко, вече не, но й казвам повече, отколкото на всеки друг, много повече. Казвам й толкова, колкото мога. Прекарали сме девет месеца гръб в гръб, предпазвайки се взаимно. И това ни остана навик за цял живот. За мен никога не е било от значение, че тя е момиче — странно за едно много стеснително дете. Какво да кажа? Тя просто винаги е готина.

— Това е вид колбас, нали? Да, мисля, че правят.

— Трябва да вземем — заяви тя и ме погледна с извита вежда. — Заинтригувана съм.

Без да ме пита, ми сипа наливна бира в една халба със съмнителна чистота.

— По-добре ли си, принце?

Го е категорично убедена, че аз съм взел най-доброто от родителите ни, че аз съм момчето, което са планирали да имат, единственото дете, което са можели да си позволят, а тя просто се е промъкнала на този свят, вкопчена в глезена ми, като нежелана непозната. (За баща ми — твърде нежелана непозната.) Убедена е, че през цялото си детство е била зарязана на самотек, жалко същество, оставено на случайни подаяния и забравени разрешителни бележки от родителите, пестелива издръжка и всеобщо съжаление. Тази представа вероятно бе донякъде вярна, но аз просто не съм в състояние да го призная.

— Да, мой презрени жалки робе — отговорих и махнах с ръка с царствено пренебрежение.

Приведох се над халбата си. Имах нужда да седна и да изпия две-три бири. Нервите ми още бяха обтегнати след днес сутринта.

— Какво ти става? — попита тя. — Много си напрегнат. — Пръсна ме със сапунената вода: повече пяна, отколкото сапун.

Климатикът се включи и разроши косата на темето ми.

Прекарвахме в „Бар“ повече време от необходимото. Заведението се превърна в наш клуб, какъвто не бяхме имали като деца. Предната година след една пиянска нощ бяхме отворили кашоните в мазето на майка и отново се върнахме при играчките и игрите с много „ох“ и „ах“ между глътките бира от кутийка. Коледа през август. След смъртта на мама Го се премести в старата ни къща и ние постепенно прехвърлихме играчките си една по една в бара: кукла „Строубъри Шорткейк“, вече изгубила ягодовото си ухание, ненадейно един ден кацна на високото столче (подарък от мен за Го). Мъничък шевролет „Ел Камино“ с едно липсващо колело изведнъж се появи на полицата в ъгъла (подарък от Го за мен).

Мислехме да въведем вечер на настолните игри, макар че повечето ни клиенти бяха твърде възрастни, за да изпитват носталгия по нашите „Гладни хипопотами“, „Игра на живота“ с мъничките пластмасови колички, които да напълниш с миниатюрни пластмасови съпрузи и миниатюрни пластмасови бебета.

Го отново ми напълни чашата, наля и на себе си. Левият й клепач беше съвсем лекичко увиснал. Беше точно по обед, дванайсет нула нула, и аз се запитах откога ли пие. Последните десет години бяха трудни за нея. Моята умозрителна сестра, с мозък бръснач и дух за родео, която напусна колежа и се премести в Манхатън в края на 90-те години. Тя е едно от истинските явления от епохата на електронните компании — направи луди пари за две години, после пи една студена вода, когато интернет балонът се спука през 2000 г. Но остана невъзмутима. Още нямаше трийсет, беше добре. Второ действие: завърши колежа и се присъедини към издокарания в сиви костюми свят на инвестиционните банкери. Беше на средното ниво, нищо лъскаво, нищо осъдително, но изгуби работата си — бързо — по време на финансовата криза през 2008 година. Дори не знаех, че е напуснала Ню Йорк, докато не ми се обади от къщата на мама: Предавам се. Умолявах я, придумвах я, но отсреща ми отговаряше само раздразнено мълчание. След като затворих, направих тревожно поклонение до апартамента й в Бауъри и видях Гари, любимия й фикус, мъртвешки жълт на пожарната стълба, от което отсъдих, че Го повече няма да се върне.