Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

— Нали се бяхме разбрали да не споменаваш повече гениталиите ми — изтъкнах. — Че в границите на братско-сестринските ни взаимоотношения аз гениталии нямам.

Иззвъня телефонът. Го отпи още глътка от бирата си и вдигна, завъртя очи и се усмихна.

— Разбира се, че е тук. Един момент, моля. — На мен само с устни поясни: — Карл.

Карл Пели живееше срещу нас с Ейми. От три години беше пенсионер. От две беше разведен. Веднага след това се беше преместил в нашия комплекс. Преди работел като търговски пътник — продавал всичко необходимо за организирането на детски празненства — и аз усещах, че след като четири десетилетия бе живял по мотели, той не се чувстваше съвсем у дома в дома си. Почти всеки ден се появяваше в бара с плик пикантна храна от „Хардис“ и се оплакваше от ограничените си средства, докато не получеше първото си питие от заведението. (Още нещо научих за Карл от времето, което прекарваше в „Бар“ — че успява да функционира, но въпреки това е сериозен алкохолик.) Беше така добър да приема всичко, от което се опитвахме да се отървем, при това искрено: цял месец се наливаше само със зими 1 1 „Зима“ е бистра, газирана и леко алкохолна напитка, представяна като алтернатива на бирата. Производството й в САЩ спира през 2008 г., но все още се предлага в Япония. — Б.пр. в прашни бутилки от около 1992 година, които намерихме в мазето. Когато махмурлукът го задържеше у дома, той си намираше повод да се обади: „Пощенската ти кутия изглежда адски пълна днес, Ники, може би е пристигнал колет“. Или: „Очаква се да вали, дали не искаш да затвориш прозорците?“. Всичките му поводи бяха измислици. Карл просто имаше нуждата да чуе подрънкването на чашите, бълбукането на питието, докато го наливаш. Взех слушалката и разклатих една чаша с лед до слушалката, та да си представи своя джин.

— Здрасти, Ники — долетя сълзливият му глас, — извинявай, че те притеснявам. Но реших, че трябва да знаеш… вратата ти е широко отворена и котката ви е навън. Не би трябвало да е така, нали?

Погледнах часовника. Беше два часът. Два нула нула.

— Бих отишъл да проверя, но нещо не ми е добре — тежко изпъшка Карл.

— Не се тревожи, бездруго ми е време да се прибирам.

С кола беше на петнайсет минути — право на север по пътя край реката. Понякога потръпвам, когато навляза в нашия комплекс, просто заради броя на зейналите празни къщи — къщи, които никога няма да имат обитатели или които са имали собственици, но те са били изгонени, а домовете са останали победоносно опразнени, безчовечни.

Когато се нанесохме, единствените ни съседи буквално ни нападнаха: една самотна майка на средна възраст, която ни донесе гювеч, млад баща на трима близнаци, който донесе половин дузина бири, възрастно християнско семейство, което живееше през няколко къщи, и разбира се, Карл отсреща. Седяхме на задната веранда и се любувахме на реката, а те всички говореха печално за нула процента лихва, за нулево авансово плащане и отбелязваха, че само ние с Ейми имаме пряк достъп до реката и само ние нямаме деца.

— Само двамата ли сте? В тази огромна къща? — попита самотната майка, разсипвайки по чиниите нещо като бъркани яйца.

— Само двамата сме — потвърдих усмихнат и закимах одобрително, налапвайки някакво тресящо се яйце.

— Струва ми се самотно.

За това имаше право.

Четири месеца по-късно жената, която говореше за „огромната къща“, изгуби битката с ипотеката и изчезна някъде една нощ заедно с трите си деца. Къщата й сега е празна. На прозореца на хола още е залепена детска рисунка на пеперуда, а ярките цветове от флумастерите са избледнели до кафеникаво от слънцето. Една вечер неотдавна минавах оттам и видях някакъв мъж — брадясал, раздърпан — да наднича иззад рисунката, да се носи в тъмното като печална риба в аквариум. На следващия ден оставих кафяв хартиен плик със сандвичи на предните стълби — седя си там недокоснат цяла седмица и влажно прогни, докато не го вдигнах и не го изхвърлих.

Тихо е. В комплекса винаги е притеснително тихо. Докато наближавах към нашата къща, чувайки ясно боботенето на автомобилния двигател, виждах котака на стълбите. Все още си беше на стълбите двайсет минути по-късно. Карл сигурно го беше забелязал. Ейми обичаше котарака, той беше с изрязани нокти, никога не го пускахме навън, ама никога, понеже Блийкър беше сладичък, но извънредно глупав и въпреки че имаше проследяващо устройство, поставено някъде в пухкавата му козина, Ейми знаеше, че никога повече няма да види животното, ако се изсули навън. То щеше да нагази право в река Мисисипи — тра-ла-ла-ла — и да се понесе по водите й чак до Мексиканския залив и до пастта на някоя гладна акула.