Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

Ето отговорите ми на всички въпроси, но не подред:

Някои части на Ейми са вдъхновени от мен, а други са художествена измислица.

В момента съм щастливо неомъжена, в живота ми няма Способен Анди!

Не, не смятам, че Ейми опростява динамиката на взаимоотношенията между мъжа и жената.

Не, не бих казала, че Ейми е отживелица — според мен поредицата е класика.

Да, не съм омъжена. В момента в живота ми няма Способен Анди.

Защо Ейми е невероятна, а Анди е само способен? Ами не познавате ли много забележителни и способни жени, които се омъжват за по-обикновени мъже, за някой способен Джо или способен Анди. Не, шегувам се, не го пишете.

Да, неомъжена съм.

Да, родителите ми определено са сродни души.

Да, бих искала същото за себе си някой ден.

Да, неомъжена съм, тъпако.

Едни и същи въпроси отново и отново, а аз се старая да се преструвам, че предизвикват размисъл. И те се опитват да се преструват, че предизвикват размисъл. Слава богу, че барът е отворен.

После вече няма желаещи да разговарят с мен — толкова бързо — и момичето, отговарящо за връзките с обществеността, се преструва, че това е нещо хубаво: „Вече можеш да се върнеш към своите занимания!“. Аз си проправям път обратно през малцината присъстващи, сред които родителите ми все още са във вихъра си като домакини: с поруменели лица, Ранд си е лепнал своята озъбена усмивка, с която прилича на праисторическа чудовищна риба, Мерибет с нейното бодро кокоше клатене на глава, ръцете им са сплетени, разсмиват се взаимно, радват се един на друг, вълнуват се един от друг. А аз си мисля: „Толкова съм самотна, мамка му!“.

Прибирам се у дома и си поплаквам. На трийсет и две съм. Не съм стара, особено за Ню Йорк, но истината е, че от години дори не ми е харесвал някой. Така че каква е вероятността да срещна мъж, когото да обикна, камо ли да го обикна толкова, че да се омъжа за него? Омръзна ми да не знам с кого ще бъда и дали изобщо ще бъда с някого.

Имам много женени приятели — не са много щастливо женените, но семейните ми приятели наистина са много. Малцината щастливи приличат на родителите ми: фактът, че не съм омъжена, ги озадачава. Умно и красиво момиче като мен, момиче с толкова много интереси и ентусиазъм, с готина работа, с любящо семейство. И нека да си го кажем: с пари. Сключват вежди и се преструват, че се опитват да се сетят за мъже, с които да ме съберат, обаче всички знаем, че не е останал никой, никой свестен. А аз, освен това, знам колко искрено убедени са всички, че нещо не ми е наред, че има нещо скрито, което ме прави незадоволима, незадоволителна. Онези, които не са си намерили сродна душа — а просто са се установили — се отнасят още по-пренебрежително към положението ми: не е толкова трудно да намериш някого, за когото да се ожениш, казват. Няма идеални връзки, казват — те, които се примиряват със секса по задължение и пръдливите ритуали в леглото, които заменят разговорите с телевизия, които бъркат съпружеската капитулация — да, скъпа, добре, скъпи — със съгласието. Той прави каквото му казваш, понеже не те обича достатъчно, за да спори, мисля си. Дребнавите ти изисквания просто го карат да изпитва превъзходство или го обиждат и някой ден ще си легне с красивата си колежка, която няма никакви изисквания към него, а ти ще се шокираш. Аз търся мъж, който иска да се бори, мъж, който няма да търпи глупостите ми. (Но и който харесва глупостите ми.) Но въпреки това: не ме поставяйте в някои от онези взаимоотношения, в които хората постоянно се заяждат, маскират оскърбленията като шеги, въртят очи и „игриво“ се счепкват пред приятелите си с надеждата да ги подмамят на своя страна в спор, за който не дават и пет пари. Тези ужасни взаимоотношения от типа „само ако“: Бракът ни щеше да е страхотен, само ако… И човек усеща, че списъкът на „само ако“ е много по-дълъг, отколкото двамата си дават сметка.

Така че съм права да не правя компромис, обаче не се чувствам по-добре, когато приятелите ми се чифтосват, а аз си стоя у дома в петък вечер на бутилка вино, приготвям си разточителна вечеря и се уверявам, че всичко е страхотно, все едно съм излязла на среща със себе си.

Обикалям безброй купони и барове, парфюмирана, с прическа и изпълнена с надежда, въртя се из стаята като някакъв съмнителен десерт. Излизам по срещи с мъже, които са свестни, хубави и умни — идеални са на теория, обаче ме карат да се чувствам като в чужбина, все се налага да се обяснявам, да се представям. Защото нима това не е целта на всяко взаимоотношение: някой друг да те опознае, някой друг да те проумее. Той ме разбира. Тя ме разбира. Нали това е вълшебната фраза?