Гиллиан Флинн - Не казвай сбогом

Затова страдаш нощем до идеалния на теория мъж — пелтеченето на неразбраните шеги, подметнатите остроумни забележки, непопаднали в целта. Или пък той може би разбира, че си казала нещо остроумно, но не знае как да реагира и стисва репликата ти в ръка като някаква разговорна храчка, която по-късно ще изтрие. Още един час се мъчите да се намерите, да се разпознаете, а ти пиеш малко повече и се стараеш прекалено. После се прибираш у дома в студеното легло и си мислиш: „Мина не зле“. И целият ти живот е дълга поредица от „не зле“.

И после налиташ на Ник Дън на Седмо авеню, докато купуваш нарязана тиква, и хоп — вече си познат, вече си разбран. И двамата имате един и същ безценен спомен. („Само една маслина обаче.“) Имате един и същ ритъм. Щрак. Просто се познавате. Изведнъж ти се случва четене в леглото, вафли в неделя, безпричинен смях и неговите устни върху твоите. И е много повече от не зле, затова съзнаваш, че повече няма да можеш да се задоволиш с „не зле“. Толкова бързо. Казваш си: „О, ето това е остатъкът от живота ми. Най-сетне дойде“.

Денят, когато…

Отначало чаках полицията в кухнята, обаче острата миризма на изгорелия чайник се кълбеше някъде в гърлото ми и засилваше нуждата да повърна, затова излязох на задната веранда, седнах на най-горното стъпало и си наредих да остана спокоен. Постоянно звънях на мобилния на Ейми и постоянно ми се включваше гласова поща, онази забързана каденца, която уверяваше, че тя ще звънне при първа възможност. Ейми винаги отговаряше при първа възможност. Минаха два часа, бях оставил пет съобщения, но тя още не ми се беше обадила.

А и не очаквах да го направи. Ето какво щях да кажа на полицията: Ейми никога няма да излезе от вкъщи и да остави чайника включен. Или вратата отворена. Или нещо неизгладено върху дъската. Тази жена довежда всичко докрай, тя не зарязва нищо по средата, дори да реши, че не й допада. (Дори недодялания си съпруг.) Беше печална фигура на плажа във Фиджи през двете седмици от медения ни месец, докато се бореше геройски с милионите мистични страници на „Хроника на птицата с пружина“ 2 2 Роман от японския писател Харуки Мураками. — Б.ред. и ми хвърляше ядосани погледи, понеже поглъщах трилър след трилър. След като се преместихме в Мисури, щом тя изгуби работата си, животът й се завъртя (или по-скоро се търкулна?) около изпълнението на безброй дребни, несъществени задачи. Роклята щеше да е изгладена.

А и следите в дневната, които говореха за борба. Вече знаех, че Ейми няма да отговори на обажданията ми. Чаках да започне следващата част.

Беше най-хубавото време от деня, юлското небе вече бе станало пурпурно, залязващото слънце беше като прожектор на запад и багреше всичко в златисто и зелено като във фламандска картина. Пристигна полицейската кола. Беше някак съвсем небрежно — аз седях на стълбите, вечерна птица пееше на дървото, двамата полицаи слязоха от колата и закрачиха лениво, като че ли просто се отбиваха на пикник в квартала. Млади полицаи, на двайсет и няколко, самоуверени и суховати, свикнали да успокояват притеснени родители на нарушили вечерния си час младежи. Латиноамериканско момиче със сплетена на плитка тъмна коса и чернокож тип със стойка на морски пехотинец. Градчето ни беше позагубило превеса на бялото си население (съвсем мъничко), докато ме е нямало, но сегрегацията все още беше толкова силна, че единствените цветнокожи, които виждах в ежедневието си, бяха навън по работа: доставчици, продавачи, пощенски служители. („Това място е толкова бяло, че чак е тревожно“, отбеляза Ейми, която в етнически пъстрия Манхатън имаше една-единствена афроамериканка сред приятелите си. Обвиних я, че си мечтае за колоритни етнически витрини, че гледа на малцинствата като на фон. Не се получи добре.)

— Господин Дън? Аз съм полицай Веласкес — представи се жената, — а това е полицай Риърдан. Разбрахме, че се тревожите за съпругата си.

Риърдан погледна надолу по пътя, смучейки бонбон. Забелязах как проследи с поглед една птица, която се стрелна над реката. После рязко завъртя очи отново към мен, а по извитите му устни разбрах, че е видял каквото виждаха всички. Имам лице, което на човек му се иска да фрасне: аз съм ирландско хлапе от работническата класа в тялото на неприятник с попечителски фонд. Често се усмихвам, за да компенсирам заради физиономията си, но само понякога върши работа. В колежа дори за известно време носех очила, фалшиви очила със стъкла без диоптри, понеже смятах, че ще ми придадат приятен и незаплашителен вид.