— Какво смешно има?
— Ами мишките защо не стават по-умни, а? Хванах ли те, че лъжеш.
— Те ги ядат, а не ги четат.
— Дай аз да ги прочета. Една, две, три — от тая страна. Една, две, три — от оная. Ето, вратата е готова.
— Тава не се казва четене, а броене.
— Ти пак много знаеш. Хайде да почваме, че откога не съм играл футбол. Къде е топката?
— Никаква топка! С орехи. Такава шумотевица ще се вдигне, че Панчо ще изгуби и ума, и дума.
Всеки подбра по един орех и го зарита към вратата на другия.
— Гол!
— Дузпа!
— Тъч!
— Само „Таласъм“! Само „Таласъм“!
— Два на един за „Караконджо“.
Вдигна се такава олелия, че играчите не чуваха собствените си гласове. Изведнъж Мъркот им даде знак да спрат.
— Шт. Тихо. Стори ми се, че Панчо плаче от страх. Може да сме прекалили.
Ослушаха се. Не беше Панчо, а баба Пена.
— Къш, бре. Чумата да ви насмете, дето ми разпиляхте орехите. Писи, писи, писи. И тоя проклет котарак къде се изгуби. Писи, писи, Минчо. Къде си бре?
— Ама тя наистина смята, че сме миш… миш… миш…
— Мишмаш?
— … мишки — заекваше Караконджо, тоя път от умора.
— Знаех си аз, че твоите умни идеи дотам ще ни докарат, Мъркоте, ама защо те послушах.
— Има нещо, което още не мога да разбера — призна си Мъркот. — По-нататък ще стане ясно.
— Имаш да вземаш, ако смяташ, че и по-нататък ще се оставя да ме подвеждаш. Марш по местата си и никакви нови идеи повече! — кресна Дългата опашка.
— Да, но тя сега ще изпрати котарака Минчо. Трябва да го прогоним на всяка цена.
— Заеми се с обезвреждането на котарака и после при тенекията! — сурово изкомандва Дългата опашка.
Мъркот сложи един орех пред лапата си и зачака на отвора за тавана. Когато там се показа муцуната на котарака, той ритна ореха. Минчо бе улучен точно в средата на носа и моментално тупна обратно долу на терасата.
— Върна се пущината — затюхка се баба Пена. — Тъй си е то, глезено коте мишки не лови. Панчо е виновен, Панчо. Цяло лято играе с тебе и те разглези.
Баба Пена тръшна вратата и се прибра отново в стаята си. Мъркот се заслуша, но не чу ни звук.
— Знаете ли, че напразно сме тропали. Панчо го няма — заключи той.
— Няма, няма, няма — зарадва се Караконджо, че ще може на спокойствие да си хапне от пресните орехи.
— Глупости — възрази Дългата опашка. — Как ще знаеш, че го няма, като не си слизал в стаята, нито си поглеждал през прозореца. А и къде ще е Панчо? Щом се смрачи, него го хваща страх и се прибира.
— Ако беше тука, баба Пена щеше да му се скара, че е прехранил котката. А тя нищо не каза.
— Пак много знаеш, ама няма кой да те слуша. По местата си! Ще изпълним коронния си номер, па да видим дали не е тук Панчо. Пригответе се за песен. Къде е тиганът да ви дам тон?
Песен на таласъмите, която бива прекъсната от неочакван гръм
Дългата опашка най-сетне напипа дръжката на един захвърлен тиган. Тупна го с лапата си и се опита да вземе тон:
— Ла-а-а. Хм, май не е ниско.
— Какво ти „ла“. Това дори не е „сол“, а долно „до“. Докато Мъркот си довърши мисълта, Дългата опашка го тупна с тигана по главата.
— А-а-а — изохка Мъркот и се хвана за цицината.
— Ей това се казва тон — зарадва се Дългата опашка. — Ла-а-а. Три, четири. — Поокашля се и изпълни своята песен:
Аз съм Дългата опашка.
Щом се чуе моят вик,
свършва позата юнашка
на момчето, дето с прашка
вечно камъчета лашка
по врабците, чик-чирик.
Даже страшни таласъми
страх изпитват от гласа ми.
Таласъм съм, но не съм
като всички таласъми,
а съм главен таласъм.
Със опашка като сабя
в мрака тракам и сека,
Бърже лягай си до баба,
инак мога да те сграбя.
Грабвай баба за ръка,
Вънка в клоните листати
нещо шумоли, нали?
Лягай си до мама с тати,
ако те са си дошли.
Може също и до кака,
а добре е и до брат,
сгушен брат да слуша в мрака
таласъмът опашат
как по покривите трака
и с опашка шатка: — Шат!
— И сега, ако Панчо не е примрял от страх, да не се казвам Дългата опашка! — въздъхна уморено главният таласъм.
— И аз да не се казвам Кара… кара… кара…
— Карай да върви — помогна му Мъркот.
— Оставиха орехите, сега пък се разцвъркаха, поганците му недни — измърмори отдолу баба Пена и се затътрузи из стаята.
След миг под нозете на таласъмите се разнесе страхотен гръм. Разтреперани, те се свиха в самия край на тавана.
Нямате представа колко са страхливи ония, чиято професия е да предизвикват страх у другите. Забелязал съм дори как трепери от страх плашилото в клоните на черешата пред къщи. Работата е косовете да имат малко повече смелост и да го разпарцалисат. И сигурно биха го сторили, но ги възпира това, че стопанинът има пушка. Не вярвам косовете да се боят от самото плашило. Но нека не се отклоняваме като нашия дълбокоумен Мъркот. Впрочем сега и той трепереше, без да може да проумее откъде се стовари тоя гръм под краката им, та целият таван се разтресе.
Читать дальше