Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

— Пълно използване на всички шумови средства! — заповяда Дългата опашка. — Да изкараме ума не само на Панчо, но и на баба му. По местата си, марш! Почни. Едно, две!

Дългата опашка се хвана за една откована дъска от покрива. Дръпна я силно за единия край, след това я пусна.

— Шат! — плесна пружиниращата дъска.

Караконджо затопурка насам-натам с острите си копитца.

— Пат! — шляпна отново дъската.

— Топур, топур, топур — въртеше се в кръг Караконджо така, че свят да му се завие.

Само Мъркот седеше на предишното си място и се усмихваше под мустак. По-право под двата си мустака.

— Какво мързелуваш? Марш при газената тенекия! — заповяда му Дългата опашка.

Мъркот продължаваше да се усмихва презрително.

— Нокти вън! Почни, едно, две!

— Две… две — затопурка на място бедният Караконджо.

— Няма нищо по-жалко от един таласъм, който не върви в крак с промените на времето — равно и безучастно произнесе Мъркот.

— Ти пак ли философстваш? Почвай бързо да драскаш с нокти по тенекията, че това нашето не е никакъв шум.

— Шум… шум… шум…

— Ум… ум… ум трябва — озъби се Мъркот. — Не видяхте ли, че вчера баба Пена и Панчо обрулиха ореха?

— Много обичам пресни орехи — лакомо избоботи на един дъх Караконджо без никакво заекване. Очите му блеснаха като автомобилни фарове.

— Ще ни ослепиш бе, Караконджо такъв — изрева Дългата опашка, сложил лапи на това място, на което трябваше да се предполага, че е лицето му. — Бързо мини на къси светлини!

— Къ… къде са орехите? — затропа тоя път от нетърпение Караконджо, а не за да плаши Панчо.

— В мукавения сандък — свали Мъркот своята лапа, защото Караконджо тутакси извърна фаровете към сандъчето с орехите.

— Мишки! С право ни наричат мишки. Гризачи на орехи ли сме или призраци, които вселяват ужас в душите на децата и на бабите? — ядосано пусна дъската Дългата опашка.

— Б-р-р-р — затрептя откъртената летва, тоя път без да шляпне о керемидите, понеже не беше опъната достатъчно.

— Мъркоте, ти си виновен. Ти му възбуди апетита с тия пресни орехи.

— Аз гледам на орехите не като на храна, а като на средство за вдигане на шумотевица. Какво съм виновен, че той е духът на едно лакомо прасе — оправда се Мъркот. — Ето, гледайте. Или по-право, слушайте. — И той избута с лапа един орех навън от сандъчето. Ритна го и орехът се завъргаля към другия край на тавана.

— Дръжте го! — завтече се след него Караконджо. Мъркот обаче, вместо да хукне след тоя, извади още един и го ритна в обратна посока. Караконджо изостави първия орех и се затича след втория. Тъкмо го наближи, Дългата опашка захвърли трети. Караконджо заряза първите и се втурна да търси тоя.

— Хм. Не е лошо като идея — примири се Дългата опашка. — Аз винаги съм казвал, че ти, Мъркоте, имаш умна глава. Само трябва аз да те ръководя и ще можем да постигнем много нещо. Хвърляй!

В това време Караконджо тъкмо щеше да налапа третия орех и Мъркот му хвърли нов.

— Обаче няма да бъде честно.

— Кое?

— Ами това: Караконджо да тича, а ние само да му хвърляме примамки.

— Ей това ти е лошото, Мъркоте. Тъкмо измислиш нещо умно и вземеш, та го развалиш с философиите си. Ами като е по-изостанал от нас Караконджо, кой му е крив. Комуто е слаб акълът, да му са здрави краката. Така де, ние с тебе сме друго нещо.

— Да, но той ей сега ще капне.

— И според тебе всички да се разтичаме като караконджовци, така ли. Я зарежи това народничество. Не можеш ме накара да тичам подир един орех за тоя, що духа.

— Мога, мога.

— Ха да видим.

Мъркот грабна две пълни с боб кутии за обувки и ги сложи една срещу друга.

— Това пък какво е?

— Врата на футболно игрище. Ще има мач.

— Хайде, наште! — радостно заскача Дългата опашка. — Щом станеше дума за мач, тутакси зарязваше гордата си осанка на ръководещ таласъм и ставаше най-обикновен запалянко.

— Чакай, не виждам с какво да очертая отсрещната врата — огледа се Мъркот. — Аха, ей тия книги ще свършат работа.

— Разгеле, Мъркоте. Откога се каня да те питам какво нещо са това книгите. Мислех, че са отрова за мишки. Ама гледам, мишките ги ядат и нищо им няма.

— Книгите не са за ядене.

— Че за какво са тогава?

— За четене. Хората ги четат и от това стават по-умни.

— Уха-ха-ха — затресе се от смях Дългата опашка. — У бре, уха-ха-ха.