Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

За цигулката през деня не се сещаше, макар че майка му заръча да се упражнява поне по два часа на ден. Страх го бе обаче да не я забрави, когато си тръгне обратно за града. Вечер наред с таласъмите и това му бе страхът. И тоя страх на края се оправда. Днеска сутринта си замина, а цигулката остана. Хем нарочно я бяха нагласили отгоре на масата, та да ги подсеща. Но баба Пена от мъка, че се разделя с Панчо, забрави да я вземе, когато тръгна да го изпраща на рейса.

— Чумата да ме тръшне, макар — тюхкаше се после баба Пена, бършейки праха от големия черен калъф. — Стара съм, забравям. Ами на Панчо къде му ходи умът.

Повдигна баба Пена капака да почисти отвътре. Но инструментът беше лъскав, без нито една прашинка, стоял добре затворен през цялата ваканция.

— Боже, боже, дано Савата се съгласи да я откара утре с гюмовете — говореше си баба Пeна. Макар и останала сама вече в глухата къща, още си мислеше, че говори на Панчо. Като затвори капака, закачи със сухите си пръсти няколко струни. В къщата отекнаха нестройни звуци. Тропотът на тавана тутакси се усили.

— Пусти мишки. Пак се развилняха. Млък бре! — вдигна глава към тавана баба Пена. — Сега ще пратя котарака да ви натика в миша дупка.

— Чух… чух… чухте ли? — заекна таласъмът Караконджо. — Нарекоха ни мишки.

— Чух… чух… чухме — подигра му се таласъмът Мъркот. — Чухме обидата. Пита се, защо я изрекоха. Не бързай да грухтиш, преди да си обмислил добре въпроса. Ако изобщо свински духове като тебе могат да мислят.

— Не съм никакъв свински дух… дух… дух — запъна се Караконджо, макар че думата беше само от една сричка и нямаше къде да се заеква.

— Как да не си? Караконджовците, това са духовете на закланите прасета.

— Това баба Пена го разказва на Панчо, за да му е по-интересно и ти се хва… хва… хвана.

— А това, че когото настигнеш в тъмното, го яхваш като магаре, и то ли не е вярно?

— Вярно е, доколкото е вярно за всеки таласъм… съм… съм. И аз съм… съм дух като всички вас.

— А нямаш ли свинска муцуна, а?

— А ти виждал ли си ми муцуната? — не се предаваше Караконджо.

— Колкото ти моята. Но това няма значение. Всички таласъми са невидими, обаче вас, караконджовците, бабите ви описват съвсем като прасета.

— Това е от бедна фантазия. Аз съм равноправен таласъм и настоявам всеки да си ме представя, както може. Ясно ли ти е или си глух… глух… глух.

— Я не се карайте — смъмри ги Дългата опашка. — Ние тук се препираме кой от нас е по-страшно привидение, а хората започнаха да ни наричат мишки. Довчера баба Пена разказваше на Панчо такива страшни работи, че чак и ние не хващахме вяра. А ето че днес ни нарича мишки. Виждате ли докъде води липсата на единство помежду ни!

— Ух… ух… ух. Мър… мър… Мъркот е виновен — избоботи Караконджо.

— Ами, чуваш ли се? Ти ясно си грухтиш — засмя се под мустак таласъмът Мъркот. По-право под двата си мустака.

— Млък! — шибна ги Дългата опашка. — Мъркоте, ти много си позволяваш. Все мъркаш, като че ли си най-умният таласъм. Ако Караконджо е духът на едно безобидно прасе, какво от това? Той е за предпочитане пред такива духове на отрицанието като тебе.

— Какво отрицание? Аз не отричам, а потвърждавам, че е прасе-призрак.

— Млък! А ти какво си? Мър-кот. Котарак, който все мърка. Да се благодариш, че си призрак, та това ти е страшното.

— А ти кой си бе, Дълга опашко? Най-безличният от всички таласъми. Една опашка и толкоз. Никакво лице.

— Лице… лице… лице — тоя път Караконджо се присъедини към Мъркот.

— Опашка, но дълга. Цели векове е дълга моята опашка — възрази Дългата опашка. — А колкото за тялото и за лицето, Караконджо е прав. Нека всеки си ги представя според своята фантазия.

— Азия… азия… азия — присъедини се Караконджо към Дългата опашка, щом биде похвален от него.

— Ето че сме мнозинство — отсече Дългата опашка. — Слушай моите нареждания. В резултат на нашите, разногласия работата ни не върви. Панчо не се плаши от нас, а баба Пена ни нарича мишки.

— Работата ни не се е влошила поради нашите разногласия, а нашите разногласия се появиха вследствие на влошената работа — възрази Мъркот.

— Пак ли? — изгледа го Дългата опашка. Макар че таласъмите са невидими, Мъркот си знаеше, че го е изгледал.

— Добре — примири се Мъркот. — Казвайте какво да правим?