Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Колко бързо забравяше Елинор! Къде остана обещанието й, че няма да си избере съпруг без одобрението на своя баща? Бе избрала сама и сега настояваше тон да приеме свършения факт.

— О, татко, той е толкова добър! И благороден, и благочестив, и великодушен — има всички качества, които правят един човек добър! — И тя се притисна към баща си, умолявайки го да се съгласи с нея.

— Нели, детето ми, дъще моя! Всичко това е вярно: той е благороден, добър, великодушен човек — има всички качества, които могат да накарат една жена да го обича и един мъж да му се възхищава. Той ще ми бъде като син, като мой собствен син. Ще ми бъде тъй скъп, както си и ти. Нели, детето ми, мое щастливо, щастливо дете!

Не е необходимо да проследяваме по-нататъшния им разговор. Постепенно те се върнаха към въпроса за назначаването на нов декан. Елинор се опита да докаже на баща си, както бяха направили преди нея сестра й и архидяконът, че възрастта му не е никаква пречка да стане чудесен декан, но сега тези доводи му се струваха още по-малко убедителни. Той почти не отговаряше, само седеше мълчалив и умислен. От време на време целуваше дъщеря си и казваше „да“ или „не“, или „точно така“, или „е, мила, с това не мога напълно да се съглася“, но тя така и не успя да го въвлече в сериозен разговор дали „да бъде, или да не бъде“ декан на Барчестърската катедрала. За нея и нейното щастие, за мистър Еърбин и неговите достойнства бе готов да говори толкова, колкото пожелае Елинор — а нека бъдем искрени, това не беше малко, — но не искаше да каже нито дума повече за предложения му пост. Беше му хрумнала нова идея: защо декан да не стане мистър Еърбин?

По пътя за Барчестър мистър Хардинг дълго убеждаваше архидякона, че всички техни прогнози във връзка с мистър Слоуп и Елинор са били лишени от всякакво основание. Той обаче се убеди, че няма да е никак лесно да разколебае вярата на зет си в собствената му прозорливост. Доктор Грантли беше уверен, че разполага с толкова преки и недвусмислени доказателства за своята правота, потвърдени на всичко отгоре от такъв голям брой косвени улики, че отначало се усъмни в думите на мистър Хардинг, когато той му предаде с какво възмущение е посрещнала това предположение Елинор. В края на краищата трябваше да отстъпи, но не без уговорки. Архидяконът заяви с болка на сърце, че сега за сега ще гледа на предишното си мнение като на грешка, но стори това с такава предпазливост, че си запази правото, ако някога Елинор стане все пак мисис Слоуп, да може да каже: „Е, какво ви разправях? Спомнете си на какво мнение бяхте вие и на какво — аз; и запомнете за в бъдеще, че бях напълно прав по този въпрос — както впрочем и по всички останали.“

Но в своята отстъпчивост той все пак стигна дотам, че обеща да посети Елинор и пристигна в самия разгар на нейния разговор с мистър Хардинг, който имаше толкова много да съобщи и да изслуша, че забрави да предупреди Елинор за очакващата я чест. Ето защо тя съвсем не беше готова да се срещне със зет си, когато чу гласа му във вестибюла.

— Но това е архидяконът! — възкликна тя и скочи на крака.

— Да, мила. Той ме помоли да те предупредя, че ще дойде да те види, но право да си кажа, съвсем забравих за това.

Елинор избяга от стаята въпреки настоятелните молби на баща си. В тези първи часове на своята радост тя нямаше никакво желание да слуша извиненията и поздравленията на архидякона. Той щеше да говори толкова много и толкова скучно! Затова, когато бе въведен в гостната, архидяконът завари там само мистър Хардинг.

— Трябва да извините Елинор — каза мистър Хардинг.

— Има ли нещо? — попита доктор Грантли, който веднага реши, че цялата истина за мистър Слоуп е излязла най-после наяве.

— Да, има. Чудя се дали това няма да бъде голяма изненада за вас.

По изражението на тъста си архидяконът разбра, че съвсем не става въпрос за мистър Слоуп.

— Не — отвърна той, — в никакъв случай. Нищо вече не може да ме изненада.

В наши дни много хора подобно на архидякона се придържат (или се правят, че се придържат) към принципа nil admirari 137. Но ако се съди по техния вид, те се поддават точно толкова на внезапни емоции, колкото техните дядовци и баби.

— Какво според вас е направил мистър Еърбин?

— Мистър Еърбин? Надявам се, нямате предвид дъщерята на Станъп?

— Не, нямам предвид тази жена — отговори мистър Хардинг, доволен от своето остроумие.