Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Като се озова пред вратата на столовата, тя спря за момент, колебаейки се дали да натисне дръжката, но до нея достигна гласът на мистър Торн и това сложи край на колебанията й. Планът й се бе провалил и сега вече можеше да влезе без никаква опасност за доброто си име. Мистър Торн и мистър Еърбин бяха застанали до камината и обсъждаха достойнствата на Велзевул — любимия жребец на мистър Торн. Всъщност обсъждаше ги мистър Торн, а мистър Еърбин го слушаше. Това забележително животно бе ожулило подрязаната си опашка о стената на конюшнята, с което причини големи безпокойства на главния коняр на Улаторн. Ако Елинор се беше забавила още само една минута, мистър Торн щеше да бъде вече в конюшнята.

Като видя гостенката си, мистър Торн потисна своята тревога. Велзевул трябваше да мине без него. Но разговорът между тримата никак не вървеше и в края на краищата домакинът не издържа състоянието на мъчителна неизвестност по отношение на своя любимец, поднесе най-изискано извиненията си на мисис Болд и побърза да излезе. Когато вратата зад него се затвори, Елинор почти съжали, че си бе отишъл. Не че се страхуваше от мистър Еърбин, но все още не знаеше как да се държи с него.

Но той скоро разсея нейното смущение: приближи се до нея, хвана я за двете ръце и каза:

— И така, Елинор, ние с вас ще станем мъж и жена. Нали?

Тя вдигна поглед към лицето му и сви устни за едносричен отговор, но не произнесе нито звук. Мълчанието й обаче не му попречи да прочете повече от ясно нейното съгласие в очите й.

— Това означава голямо доверие — каза той, — много голямо доверие.

— Да-да — отвърна Елинор, която го разбра посвоему. — Много, много голямо доверие. И аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да се окажа достойна за него.

— Аз също ще направя всичко по силите си, за да се окажа достоен за него — с голяма тържественост заяви мистър Еърбин.

Той я прегърна през кръста, вперил поглед в огъня, а тя склони глава на рамото му и остана да стои така, много доволна от мястото си. И двамата мълчаха — не чувствуваха нужда от думи. Всичко необходимо беше вече казано. Елинор бе произнесла посвоему еднозначното си „да“ и това беше напълно достатъчно за мистър Еърбин.

Сега им оставаше само да се наслаждават на увереността си в своята взаимна любов. А колко голяма е тази наслада! Колко по-силна е тя от всички радости, които Бог е отредил на своите творения! А за женското сърце тя е двойно по-прекрасна!

Когато бръшлянът намери своята кула, когато изящният жасмин намери своята здрава стена, колко пищно се разрастват тези паразитни растения! Те не са създадени да протягат сами клонките си към небето и да понасят без всякаква защита лятното слънце и зимните бури. Оставени сами на себе си, те се разстилат по земята и линеят в глухата сянка, незабелязани от никого. Но щом намерят твърда опора, веднага ги осенява чудна красота — всемогъща и всевластна! Какво е кулата без своя бръшлян или високата градинска стена без жасмина, който й придава прелест и благоухание? Без орловите нокти живият плет си остава най-обикновена ограда.

Все още съществува мнението, макар и вече преодоляно донякъде от силата на човешката природа, че жената трябва да изпитва срам от любовта си и има право да я признае едва тогава, когато тази любов се превърне в съпружески дълг. Ние с радост ще провъзгласим едно друго схващане. Жената трябва да се гордее със своята любов, но нека тази любов бъде такава, че тя наистина да има правото да се гордее с нея.

Елинор се гордееше с любовта си и чувствуваше (при това с пълно основание), че наистина има с какво да се гордее. Можеше да остане така, склонила глава на рамото му, часове наред, ако съдбата и мистър Торн не й бяха попречили. С всяка секунда тя се притискаше по-силно и по-силно в обятията му, изпълнена с все по-голяма увереност, че истинското й място е именно тук. Какво значение имаха сега за нея надменността на архидякона, студенината на сестра й или слабоволието на любимия й баща? Какво я интересуваше двуличието на приятели като Шарлот Станъп? Тя бе намерила надежден щит, който да я пази от всяко зло, верен кормчия, който да я преведе невредима през всички плитчини и подводни скали. Щеше да свали тежкото бреме на независимостта и отново да заеме положението, подобаващо на една жена, заедно със задълженията на вярна и любеща съпруга.

Той също беше повече от доволен. И двамата се взираха внимателно в огъня, сякаш се опитваха да прочетат там бъдещата си съдба, докато най-после Елинор отново го погледна в лицето и с усмивка каза: