Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Мистър Еърбин не можеше да види залеза от мястото си пред камината, затова беше принуден да се приближи до нея.

— Наистина очарователен — отбеляза той, като скромно се държеше на такова разстояние, че да не се докосва до воланите на роклята й. С това темата изглеждаше изчерпана и след като погледна мълчаливо сиянието на залязващото слънце, той се върна до камината.

Елинор си даде сметка, че не може да започне разговора сама. Първо, не знаеше какво да каже; думите, за разлика от други случаи, просто не й идваха на езика. Освен това чувствуваше, че всеки момент може да се разплаче.

— Харесва ли ви Улаторн? — попита мистър Еърбин от безопасно отдалеченото си място до камината.

— Да, много ми харесва!

— Нямам предвид мистър и мис Торн, знам, че ги харесвате, а стила на къщата. Тези старинни сгради и старомодни паркове крият някакво особено очарование за мен.

— Харесвам всичко старинно — каза Елинор. — Старинните неща са толкова по-естествени.

— Не зная — каза с лека насмешка мистър Еърбин. — Може да се приведат много доводи както в полза на това становище, така и против него. Странно е, че хората не могат да съгласуват мнението си по един въпрос, който засяга толкова отблизо всички ни и изглежда толкова очевиден. Някои считат, че ние се движим бързо към съвършенство, а други предполагат, че добродетелността загива безвъзвратно.

— А вие, мистър Еърбин, какво мислите вие? — попита Елинор. Бе малко изненадана от тона, който се прокрадна в разговора, но същевременно почувствува облекчение, че той каза нещо, на което тя можеше да отговори, без да издаде вълнението си.

— Какво мисля аз ли, мисис Болд? — Мистър Еърбин подрънкваше монетите в джобовете на панталоните си и както видът, така и думите му не показваха, че в неговите гърди бушува любовен плам. — Голямата беда на моя живот се състои в това, че нямам твърдо мнение по най-съществените въпроси. Все мисля и мисля и всеки път стигам до различни изводи. Не мога да кажа дали ние сме по-верни от бащите си на онези светли надежди, към чието осъществяване според собствените си думи се стремим.

— Според мен с всеки изминал ден светът се отдалечава все повече от духовното — каза Елинор.

— Това е, защото сега вие виждате повече неща, отколкото сте виждали в ранната си младост. Но едва ли трябва да съдим по онова, което виждаме — та ние виждаме толкова малко. — Настъпи кратка пауза, през време, на която мистър Еърбин продължи да дрънка със своите шилинги и крони. — Ако се осланяме на Свещеното писание, нямаме право да мислим, че Творецът би допуснал човечеството като цяло да се върне назад.

Елинор, чиито мисли бяха твърде далеч от съдбините на човечеството като цяло, не отговори нищо. Чувствуваше се много недоволна от себе си. Не можеше да прогони от мислите си онова, за което синьората й бе говорила по такъв странен начин, макар и да разбираше, че докато не го направи, няма да й се удаде да разговаря естествено и непринудено с мистър Еърбин. Много държеше да скрие от него своето вълнение, но чувствуваше, че стига да я погледне, той веднага ще разбере смущението й.

Но мистър Еърбин не я погледна, а вместо това се дръпна до камината и започна да се разхожда из стаята. Елинор се зае решително с книгата си, но не можа да прочете нищо, защото в очите й се появи сълза, която въпреки всичките й усилия скоро се търкулна по бузата й. Щом мистър Еърбин се обърна с гръб към нея, тя бързо я изтри, но веднага на нейното място се появи друга. Те не бликнаха като порой, който би я издал незабавно, а извираха една по една, като самотни вестоносци. Мистър Еърбин не се заглеждаше много в нейното лице и тези сълзи останаха незабелязани.

Той прекоси стаята четири-пет пъти, преди да заговори отново, и Елинор остана да седи мълчалива, склонила глава над книгата. Тя се страхуваше, че няма да успее да овладее сълзите си, и вече търсеше под какъв предлог да се измъкне от стаята, когато мистър Еърбин неочаквано спря и се изправи срещу нея. Той не се приближи, а остана да стои сред гостната и като мушна ръцете си под опашките на фрака, започна своята изповед.

— Мисис Болд — каза той, — трябва да ви помоля да ми простите голямата обида, която ви нанесох.

Сърцето на Елинор заби така лудо, че тя не посмя да му каже да не се безпокои, тъй като не я е обидил с нищо. И мистър Еърбин продължи:

— Много мислих за това оттогава и сега си давам сметка, че не съм имал никакво право да ви задам въпроса, с който се обърнах навремето към вас. Това беше неделикатно от моя страна, а може би и некавалерско. Никакво приятелство между мен и вашия зет, доктор Грантли, не би могло да оправдае тази моя дързост. Нито пък съществуващото между нас двамата познанство. (Думата „познанство“ смрази сърцето на Елинор: нима това й бе отредила съдбата?) Ето защо смятам, че трябва най-покорно да ви помоля за извинение, което и правя в момента.