Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Какво можеше да отговори Елинор? Трудно й беше да каже каквото и да е, защото плачеше, но все пак трябваше да каже нещо. Много й се искаше да отговори ласкаво и кротко, при това, без да се издаде. Никога в живота си не беше изпитвала такава трудност да намери необходимите думи.

— Но аз съвсем не съм се почувствувала обидена, мистър Еърбин.

— О, не може да не сте се обидили! Иначе нямаше да бъдете вие. Бяхте толкова права да се обидите, колкото аз бях неправ да ви задам този въпрос. Просто не мога да си простя това, но се надявам да чуя, че ми прощавате.

Елинор не можеше вече да говори спокойно, въпреки че все още криеше сълзите си, и мистър Еърбин, който бе замълчал в напразно очакване на нейния отговор, тръгна към вратата. Тя почувствува, че би било крайно безсърдечно да му позволи да си отиде така, затова стана от мястото си, докосна леко ръката му и каза:

— О, мистър Еърбин, не си отивайте, преди да съм ви отговорила! Разбира се, че ви прощавам. И вие знаете това.

Той хвана ръката, която се бе докоснала така нежно до лакътя му, и погледна Елинор съсредоточено в очите, сякаш се опитваше да прочете в тях като в книга цялата си по-нататъшна съдба. Лицето му бе изпълнено с такава печална сериозност, че Елинор не можа да понесе неговия поглед. Тя сведе очи към килима, престана да сдържа сълзите си и остави ръката си в неговата.

Двамата останаха така не повече от минута, но това време беше достатъчно, за да се запечата завинаги в паметта им. Елинор беше вече сигурна, че е обичана: никакви думи, колкото и красноречиви да са те, не биха могли да бъдат по-убедителни от този напрегнат, изпълнен с тъга поглед.

Но защо я гледаше така? Защо не й казваше нищо? Нима чакаше тя да направи първата стъпка?

Всъщност дори мистър Еърбин, дори и той, който толкова малко познаваше жените, разбра, че е обичан. Трябваше само да каже една дума, и всичко това щеше да бъде завинаги негово — тази неизразима прелест, тези винаги красноречиви, макар и неми в момента очи, тази сияйна женственост и живата любеща душа, която го бе пленила още в деня на първото му посещение в новата енория. Всичко това би могло да стане и щеше да стане само негово. Иначе тя в никакъв случай не би оставила ръката си толкова дълго в неговата. Трябваше да каже само една дума. Но точно това беше най-трудното. Дали една минута би стигнала? Не, сигурно една минута бе малко.

— Мисис Болд… — каза най-после мистър Еърбин и веднага млъкна.

След като той не се решаваше да заговори, как би могла да направи това тя? Бе я нарекъл с фамилното й име — така, както би се обърнал към нея и един съвсем непознат човек! Тя отдръпна ръката си и направи една крачка към мястото си до прозореца.

— Елинор! — тихо прошепна той, сякаш едва бе събрал смелост да даде воля на чувствата си, сякаш все още се страхуваше да не я оскърби със своята дързост.

Тя бавно вдигна глава и го погледна кротко, почти жално. Във всеки случай на лицето й нямаше и следа от гняв, който би могъл да го спре.

— Елинор! — извика този път той и в следващия миг я притискаше вече до гърдите си.

Как стана това, кой от тях се бе престрашил пръв, дали тя самата се бе хвърлила в обятията му, покорена от нежността на неговия глас, или пък той я бе привлякъл към себе си със смелост, която едва ли би могла да й се стори оскърбителна — никой от тях не знаеше, а и аз не се наемам да твърдя. Между тях бе възникнала такава вътрешна близост, че едва ли не всяко тяхно движение беше общо. Сега те бяха станали едно — една плът, един дух, един живот.

— Елинор, моя скъпа Елинор, съпруго моя!

Тя го погледна плахо през сълзи, а той се наведе над нея и докосна челото й с устни — тези девствени устни, които от времето, когато над тях бе поникнал първият мъх, не бяха изпитвали сладостния допир до женска буза.

Бяха й казали, че нейното „да“ трябва да бъде „да“, а нейното „не“ — „не“, но нямаше нужда да произнася нито едното, нито другото. Тя съобщи на мис Торн, че се е сгодила за мистър Еърбин, но никой от тях не бе споменал думата „годеж“, нито бе изрекъл любовна клетва.

— А сега ме пуснете — каза тя, — пуснете ме, моля ви. Толкова съм щастлива, че нямам сили да остана повече при вас. Оставете ме за малко сама.

Мистър Еърбин не се опита да я задържи, не я целуна повторно, не потърси устните й. А би могъл да го направи, ако искаше. Сега тя му принадлежеше изцяло. Той отдръпна ръката си от кръста й — ръката, която тръпнеше с един блажен, непознат до този момент за него трепет — и я пусна да си отиде. Елинор изтича като сърна към стаята си, завъртя райбера и се отдаде с цялото си същество на изпълващото я любовно щастие. Почти боготвореше този човек, който тъй смирено й бе поискал прошка. А сега той беше вече неин! Ах, как хлипаше, ридаеше и се смееше, докато си спомняше за надеждите, страховете и притесненията от последните няколко седмици!