Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Мистър Слоуп! Как можаха да помислят, че тя — неговата избраница! — би могла да се свърже с мистър Слоуп! Как посмяха да кажат това и на него, съвсем ненужно да изложат светлото й щастие на такава опасност! И тя радостно се усмихна при мисълта за всичко онова, с което можеше да го дари. Наистина той нямаше нужда от нищо, но колко приятно щеше да й бъде да раздава тези дарове!

Елинор стана и позвъни на дойката, тъй като нямаше търпение да разкаже на малкото си момченце за неговия нов баща. И тя наистина намери думи да излее душата си. Помоли жената да излезе, за да остане насаме със сина си, и докато той лежеше на леглото с разперени ръчички, тя започна да обяснява на нищо неразбиращото момченце какъв чудесен човек бе избрала да бди над неговото детство.

Но Елинор не можеше да бъде истински щастлива, докато мистър Еърбин не притиснеше детето до гърдите си сякаш в знак, че го осиновява. Щом тази мисъл й се мярна в главата, тя взе бебето на ръце, отвори вратата на стаята си и бързо изтича към гостната. По шума от стъпките му разбра, че е още там, и от пръв поглед се убеди, че при него няма никой. Поколеба се за миг, но после влезе бързо със скъпоценния си товар.

Мистър Еърбин я пресрещна по средата на стаята.

— Ето! — каза Елинор, задъхана от бързане. — Ето, вземете го… вземете го и го обичайте!

Мистър Еърбин пое малчугана от ръцете й, целуна го няколко пъти и призова божията благословия над него.

— Ще ми бъде като роден син… съвсем като роден син — каза той. Елинор се наведе да вземе детето, целуна бързо ръката, която го държеше, и избяга в стаята си със своето съкровище.

Ето как бе спечелена за втори път по-малката дъщеря на мистър Хардинг. На вечерята и тя, и мистър Еърбин не бяха много разговорливи, но мълчанието им мина незабелязано. След вечеря, както вече споменахме, тя разказа на мис Торн за случилото се. На другата сутрин Елинор се върна в Барчестър, а мистър Еърбин се отправи да съобщи последните новини на архидякона. Тъй като доктор Грантли не си беше в къщи, той се задоволи да уведоми мисис Грантли, че скоро ще има честта да стане неин зет. Тя изпадна във възторг от новината и го прие много по-радушно, отколкото го бе приемала досега самата Елинор.

— Боже господи! — възкликна тя (това явно беше общоприетото възклицание в Плъмстед). — Горката Елинор! Милата ми Елинор! Каква чудовищна несправедливост бе извършена с нея! Но сега всичко ще се поправи. — Тук тя си спомни за синьората и помисли: „Как само лъжат хората!“

Но в този случай хората не бяха излъгали.

Докато излизаше от столовата заедно с мис Торн, Елинор нямаше никакво намерение да я посвещава в тайната си, но когато седна до старата дама на дивана, думите сякаш сами излязоха от устата й. Елинор не умееше да се преструва и не можеше да продължи да говори за мистър Еърбин като за чужд човек, след като той изпълваше цялото й сърце. Когато мис Торн, придържайки се с деликатна настойчивост към своя план, попита младата вдовица дали според нея на мистър Еърбин не му е време да се ожени, не й оставаше друго, освен да си признае всичко.

— Мисля, че да — отвърна Елинор малко смутено, но мис Торн започна да развива мисълта си и тя добави: — О, мис Торн, той скоро ще се ожени: ние сме сгодени.

Мис Торн знаеше много добре, че сутринта, докато се разхождаше с мисис Болд, тя все още не беше сгодена. Освен това всичко, което беше чула дотогава, й даваше пълно основание да предполага, че за този годеж не бе ставало и дума. Затова, както вече споменахме, бе малко изненадана, но независимо от това прегърна гостенката си и най-сърдечно я поздрави.

Тази вечер Елинор не намери удобен случай да поприказва с мистър Еърбин — освен за такива неща, които можеха да чуят всички, а те не бяха много. Мис Торн положи големи усилия да ги остави насаме, но мистър Торн, който не знаеше нищо за случилото се, заедно с още един гостенин, негов приятел, напълно провалиха добрите й намерения. И горката Елинор трябваше да се прибере в спалнята си, без да е получила ново доказателство за привързаност от страна на своя любим. Впрочем нейното душевно състояние съвсем не будеше съжаление.

На следващата сутрин тя стана рано с надеждата, че като слезе долу малко преди обичайното време за закуска, ще завари мистър Еърбин сам в столовата. Нали и той би могъл да си помисли, че една такава среща е възможна? Ето защо Елинор беше напълно облечена цял час преди да започне утринната молитва. Но не слезе веднага, тъй като се страхуваше да не се покаже прекалено нетърпелива за срещата със своя любим, макар че нетърпението й — Бог и бе свидетел! — беше наистина голямо. Затова седна до прозореца и като поглеждаше непрекъснато към часовника, започна да се занимава с малкия, докато не прецени, че вече може да слезе.