Антъни Блонд - Скандална история на Римските императори

На съпругата ми Лаура за главата й за римската кухня, на редактора на „Литеръри Ривю“ Оберон Уог, който ме остави да си водя бележки за живота на императорите, и на Джеймс Фъргюсън, който предложи да ги обединя в книга; на лорд Бриджис, който ме въведе в Британското училище в Рим и ме запозна с любезността и гостоприемството на директора и заместник-директора на тази достопочтена институция; и не на последно място, на архивния отдел на Британския филмов институт.

Няма такава. Публикациите се споменават в текста. Използвах древните римски историци и съм дълбоко задължен на „Пингуин“ не само заради поредицата им класически автори, но и за „Кой кой е в древния свят“ на Бети Радие, издадена през 1971 г. с твърда корица от Антъни Блонд. Речниците в историческите новели на Колийн Макълох, „Първият човек в Рим“ и т.н., са великолепни и ясни научни произведения. „Рим в Африка“ на Сюзън Рейвън, претърпяла вече трето издание с Рътлидж, се е превърнала в класика, а поредицата „Сокол“ на Линдси Дейвис е приятен начин безпроблемно да се потопим в нравите на Древния Рим.

В тази книга няма нищо оригинално. Дори становището ми, че император Калигула не е бил луд, а просто много зъл и много опасен познайник, може да се види у последния му биограф.

Сведенията за неочакваното поведение на прочутите с лоша слава в Древен Рим, върху което ще се спра на следващите страници, са взети най-вече от общоизвестните източници; надявам се приносът ми в случая да се състои в свежия подход. В едно писмо до приятеля си Атик Цицерон се разкрива като абсолютен деребей по отношение на нещастниците, живеещи под наем в неговите квартири. Фактът, че Брут, този „най-благороден римлянин“, е отпускал заеми с лихва 48%, е отбелязан в материалите на Сената. Смятаното за недостойно внимание на Юлий Цезар към чантата му с документи по време на игрите е било видяно от хиляди и е отбелязано от мнозина. Образът на праплеменника му Август, отегчен и останал без приятели на стари години, който наблюдавал играта на малки момчета на кубчета в скромния си дом на Палатинския хълм, докато очаквал жена му да открие девственица за следобеда му, е нещо, върху което наблягам, но което не е моя измислица; всъщност Древен Рим е бил тъй просветен, тъй жив и тъй злонамерен, че на историка аматьор не му се налага да измисля каквото и да било — нещо, което не може да се каже за един медиевист например. (Любимият ми римски анекдот звучи много съвременно: Една от лелите на Нерон била много стисната. Дала да се разбере, че не „одобрява“ — както биха казали нюйоркчани — поведението на някакъв младеж, който твърдял, че тя продава стари обувки. В отговор младежът възкликнал: Не съм казвал, че ги продава, а че ги купува!)

Тиберий, завареният син и зет на Август, бил следващият император и всъщност се оказал най-педантичният и съвестният от цялата тайфа. Мизантропията, която го погълнала, била причинена от огорчението му, че бил принуден (от Август) да изостави единственото човешко същество, което обичал — съпругата си. (Между другото самият Август не е бил отровен от жена си Ливия, както гледахме в онзи телевизионен филм. Двамата живели заедно четиридесет години и не се обичали кой знае колко, но тя нямала никакви причини да го убива — нещо, което не може да се каже за другите две императрици. Синът й Тиберий със сигурност щял да наследи властта.)

Тиберий, който мразел Рим и на практика цялото човечество, си отмъстил, като обявил за свой наследник „змията“ (според неговото определение) праплеменника си Калигула, който, естествено, бил убит, за да бъде сменен незаконно от чичо си Клавдий — съвсем различен от онзи тресящ се добряк от „Аз, Клавдий“, а най-коварният и безскрупулен представител на Юлиево-Клавдиевия клан. Отровен с блюдо от любимите му гъби и довършен от личния си лекар, Клавдий бил наследен от седемнадесетгодишния си племенник — прекрасно, блестящо момче, което не намерило покой, докато не убило собствената си майка.

(Обяснение за ужасяващото им поведение вероятно е фактът, че всички те с изключение на Цезар и Август, които имали любящи родители, са преживели толкова травмиращо детство, че всеки съвременен социален работник би се заклел изцяло да им се посвети.)

Първите пет години от четиринадесетгодишното управление на Нерон били особено плодотворни и преминали под наставничеството на Сенека — един от най-прочутите философи, чиято силна склонност към лихварство предизвикала кървавото въстание на Боадицея — кралица на ицените и главнокомандваща английските легиони, която отправила апел към императора.