Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— От все сърце, от все сърце! — заяви архидяконът, стискайки топло ръката на приятеля си. — Нищо по-добро не бих могъл да си представя. Тя е една чудесна млада жена, не идва с празни ръце и не се съмнявам, че ще бъде образцова съпруга. Ако изпълнява дълга си към вас така, както сестра й изпълнява своя към мене, вие ще бъдете наистина щастлив. Това е всичко, което мога да кажа. — И в очите на архидякона проблеснаха даже сълзи.

Мистър Еърбин отвърна със същото горещо ръкостискане, но не беше словоохотлив. Сърцето му преливаше от щастие и той не намираше думи, с които да изрази дълбоката си признателност. Доктор Грантли го разбра така добре, сякаш бе говорил цял час без прекъсване.

— И не забравяйте, Еърбин — каза той, — запазвам си изключителното право да ви венчая. Ще заведем Елинор в Плъмстед и сватбата ще се състои там. Ще накарам Сюзан да се поразмърда и всичко ще бъде както трябва. Утре се налага да замина за Лондон по важна работа. С мен ще дойде и Хардинг. Но ще се върна, преди да е готова булчинската рокля на годеницата ви.

С тези думи те се разделиха и по пътя за в къщи архидяконът беше зает с мислена подготовка на сватбените тържества. Твърдо реши да изкупи своята вина пред Елинор с бъдещите си прояви на щедрост. Ще й покаже каква разлика има за него между един Слоуп и един Еърбин! И той взе още едно непоколебимо решение: ако мистър Еърбин не стане декан, нищо не би било в състояние да му попречи да направи за своя сметка нова фасада и нов еркерен прозорец в дома на енорийския свещеник в Св. Юълд.

— Значи, все пак си останахме измамени, Сю — каза той на жена си, целувайки я още с влизането си. Наричаше я Сю не повече от два-три пъти в годината, и то само при особено паметни случаи.

— Елинор се оказа много по-разумна, отколкото я мислехме — отвърна мисис Грантли.

Тази вечер в Плъмстед цареше голяма радост. Мисис Грантли обеща на своя съпруг да отвори сърцето си за мистър Еърбин. Досега тя винаги бе отказвала да стори това.

Време е вече да се разделим с мистър Слоуп, както и с епископа и с мисис Прауди. Тези раздели в романите са не по-малко неприятни, отколкото в реалния живот — наистина не толкова тъжни, защото тъгата е измислена, но също така тягостни и обикновено по-малко удовлетворителни от истинските. Кой романист, кой Филдинг, Скот, Жорж Санд, Сю или Дюма е в състояние да направи интересна последната глава на измислената от него история? Обещанията за две деца и свръхчовешко щастие не струват нищо, както и уверенията за едно най-почтено съществуване далеч отвъд всички възрасти, отредени на простосмъртните. Страданията на нашите герои и героини — ето кое те довежда до възторг, о читателю! Техните скърби, техните грехове и безразсъдства, а не техните добродетели, здравият им разум и очакващите ги награди. Когато ние, следвайки покорно приетите правила, започнем да боядисваме последните си страници в розово, с това напълно губим способността си да бъдем харесани от теб. Като ставаме скучни, ние оскърбяваме твоя интелект, а трябва да станем скучни, за да не оскърбим вкуса ти. Един писател, който не е вече между живите, в желанието си да поддържа читателския интерес до последната страница, обеси своя герой в края на третия том. В резултат на това никой не искаше да чете романа му. А кой автор би могъл така да разпредели и да съгласува своите случки, диалози, характеристики и описания, че те да заемат точно деветстотин и тридесет страници, без при това да се стигне до тяхното неестествено сбиване или разтегляне в последните глави? Та нали на мен самия ми предстои сега да запълня двайсетина страници и ще трябва доста да си поблъскам главата, докато успея да го направя. А после, когато всичко е вече готово, дори най-добросърдечният критик ще ни упрекне неизбежно, че заключението ни е неумело и накуцва с двата крака. Оказва се, че или ни е домързяло и сме се отнесли небрежно към него, или сме се престарали и то се е получило отегчително. Заключението е блудкаво или нелогично, пресилено или глупаво. Или е лишено от всякакъв смисъл, или е прекалено претенциозно. Страхувам се, че последната сцена, както всички последни сцени, непременно ще бъде едно

Мога само да кажа, че ако някой критик с богат опит, който владее до съвършенство тънкостите на своето изкуство, напише последните петдесет страници на един роман, за да покаже на всички ни как трябва да се пишат те, аз ще положа най-големи усилия да следвам в бъдеще неговия пример. Но сега за сега съм принуден да разчитам единствено на себе си и признавам, че съм загубил надежда да успея.