Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Така завършиха близките взаимоотношения между Барчестърския епископ и неговия първи частен капелан.

Мисис Прауди безспорно беше права в едно: мистър Слоуп нямаше да стигне в своето безумие дотам, че да разгласи пред цял свят барчестърските си похождения. Той не започна да досажда на своя приятел мистър Тауърс с писмени разобличения относно своеволията на мисис Прауди или глупостите на нейния съпруг. Даваше си сметка, че за него ще бъде най-добре изобщо да не споменава за пребиваването си в катедралния град. Скоро след описания разговор той напусна Барчестър, а на влизане във вагона изтърси праха от обувките си и не хвърли нито един изпълнен с копнеж и съжаление поглед към кулите на катедралата, докато влакът бързо го отнасяше далеч от тях.

На всички ни е известно, че хората от рода на мистър Слоуп никога не гладуват: те винаги падат на краката си, също като котките, и където и да се озоват, все се нареждат добре. Така беше и с нашия герой. При завръщането си в столицата той научи, че фабрикантът на захар е починал и че вдовицата му е просто неутешима — с други думи, че се нуждае от утешение. Слоуп я утеши и скоро се настани удобно в богатия дом на Бейкър Стрийт. Не след дълго той беше вече свещеник на една църква близо до Ред Роуд и се прочу като един от най-красноречивите проповедници и най-благочестивите свещеници в тази част на Лондон. Нека го оставим там.

За епископа и неговата съпруга остава да се каже доста малко. От този момент нататък не се случи нищо, което да наруши тяхната семейна хармония. Не след дълго смъртта на още един епископ откри пред доктор Прауди възможност да влезе в Камарата на лордовете — възможност, за която толкова бе мечтал някога. Но по това време той бе станал вече доста по-мъдър. Зае наистина мястото си в Горната камара и понякога гласуваше в полза на правителствените възгледи по църковните въпроси. Но той бе научил веднъж завинаги, че истинската сфера на неговата дейност е разположена в непосредствено съседство с будоара на мисис Прауди. Никога вече не направи опит за неподчинение и не даваше никакви признаци, че желае да управлява самовластно епархията. Ако допуснем, че понякога си мечтаеше за свобода, той го правеше, както други мечтаят за бъдещия златен век — лелеяно време, което може и да настъпи, но никой не очаква това да стане в наши дни. Мисис Прауди беше все още в цветущо здраве и епископът нямаше основания да се опасява, че може скоро да бъде сполетян от печалната участ на вдовец.

Той продължава да бъде епископ на Барчестър. Така украси този трон, че правителството не проявява никаква склонност да го мести, дори ако става въпрос за някоя по-висока длъжност. Нека си остане там под сигурна опека, докато епохата с нейните модни увлечения не реши, че е прекалено стар и не го удостои с пенсия. А колкото до мисис Прауди, ние се молим само за едно — да живее и пребъдва вовеки веков.

Мистър Хардинг и архидяконът пристигнаха в Оксфорд и там с помощта на хитроумни доводи успяха да накарат ректора на Лазаровия колеж също да си зададе този знаменателен въпрос: „Защо наистина мистър Еърбин да не стане декан на Барчестърската катедрала?“ Разбира се, и доктор Гуин се опита отначало да докаже на мистър Хардинг, че проявява неблагоразумие, препалена скрупульозност, вироглавство и слабохарактерност, но усилията му останаха напразни. След като мистър Хардинг не бе отстъпил пред натиска на доктор Грантли, нямаше вероятност да отстъпи и пред доктор Гуин, особено след появата на великолепния план деканският пост да бъде даден на мистър Еърбин. Когато ректорът се убеди, че цялото му красноречие е напразно, и чу, че мистър Еърбин се готви да стане зет на мистър Хардинг, той също призна, че при тези обстоятелства ще се радва, ако старият му приятел и любимец, преподавателят от неговия колеж, заеме тази наскоро овакантена почетна длъжност.

— По този начин, господин ректор — отбеляза многозначително архидяконът, — мистър Слоуп ще бъде напълно елиминиран.

— Той и без това има толкова шансове, колкото и капеланът на нашия колеж. Знаем това с пълна сигурност.

Мисис Грантли се бе оказала права: именно доктор Гуин бе напомнил на висшите кръгове, че правителството е задължено на мистър Хардинг, и сега той се съгласи да използува цялото си влияние, за да може вместо мистър Хардинг да бъде назначен мистър Еърбин. Тримата заминаха заедно за Лондон и останаха там една седмица, за най-голямо неудоволствие на мисис Грантли, а по всяка вероятност и на мисис Гуин. Премиерът бе напуснал столицата в една посока, а личният му секретар — в друга. Останалите чиновници не можеха да предприемат нищо по един толкова деликатен въпрос и всичко беше много объркано и неясно. Двамата доктори се трудиха, както личи по всичко, неуморно. Суетяха се нагоре-надолу, а вечер се оплакваха в клуба си, че са останали без крака. Мистър Хардинг обаче нямаше какво да прави. Един-два пъти той изказа предположението, че може би ще е най-добре да се завърне в Барчестър, но получи категоричен отказ и беше принуден да убива времето в Уестминстърското абатство.