Антъни Тролъп - Барчестърски кули

За мистър Куивърфул тази дружелюбност беше истински балсам. Въпреки своята бедност той се чувствуваше много потиснат от мисълта, че е изместил един събрат-свещеник, при това толкова добър и внимателен, какъвто беше мистър Хардинг. При положението, в което се намираше, не можеше да се откаже от това спасително назначение, не можеше да отблъсне хляба, предложен на неговите деца, не можеше да не облекчи тежкия жребий на горката си жена и все пак му беше крайно неприятна мисълта, че като приеме поста, ще си навлече неодобрението на всички други свещеници в епархията. Мистър Хардинг много добре разбираше тези негови чувства. Сърцето и умът му бяха създадени сякаш именно за да разбират подобни подбуди и преживявания. В повечето житейски работи архидяконът смяташе своя тъст едва ли не за глупав. И може би имаше право. Но за други някои работи, не по-малко важни, ако ги оценяваме правилно, мистър Хардинг със същото право би могъл (при положение че такива мисли му бяха присъщи) да обяви за глупав своя зет. Такива натури като мистър Хардинг са рядкост между мъжете. Той притежаваше онова деликатно умение да зачита чувствата на другите, което обикновено е присъщо само на жените.

Мистър Хардинг и мистър Куивърфул влязоха под ръка във вътрешния двор на приюта, където ги посрещнаха петимата престарели питомци. Мистър Хардинг се ръкува с всеки един от тях и мистър Куивърфул последва неговия пример. После мистър Хардинг стисна още веднъж ръката на Бънс и мистър Куивърфул се готвеше да направи същото, но Бънс не прояви никакво желание за това.

— Много се радвам, че най-после имате нов управител — каза мистър Хардинг с подчертано бодър глас.

— Стари сме вече за такива промени — подхвърли един от питомците, — но сигурно така ще е по-добре.

— Разбира се, разбира се, че ще е по-добре — отвърна мистър Хардинг. — До вас отново ще бъде един служител на вашата църква — и то превъзходен свещеник. За мен е голяма радост, че за вас ще се грижи един толкова добър човек, при това не някой непознат, а мой приятел, който ще ми разрешава да идвам от време на време да ви виждам.

— Много благодарим, ваше преподобие — обади се друг старец.

— Едва ли е необходимо да ви казвам, приятели мои — рече мистър Куивърфул, — колко съм задължен на мистър Хардинг за голямата му доброта към мене — доброта, която не съм заслужил с нищо.

— Та той винаги си е бил много добър — каза трети.

— Ще направя всичко каквото мога, за да запълня оставената от него празнота. И заради вас, и заради себе си, и преди всичко заради него. Но за вас, които така добре го познавате, аз няма никога да стана толкова горещо обичан приятел и баща, какъвто е бил той.

— Да, сър, така е — отвърна Бънс, който не беше проговорил досега. — Това не е по силите на никого. Дори ако новият епископ ни прати някой ангел небесен. Няма дума, сър, знаем, че ще положите всички усилия, но не можете да бъдете като стария ни управител — поне не за нас, предишните.

— Срамота, Бънс, срамота! Как смеете да говорите така? — каза мистър Хардинг, но дори докато мъмреше стареца, продължаваше да го стиска ласкаво за лакътя.

И така, посрещането не излезе много въодушевено. Как можеше да се очаква от петима старци, които бяха с единия си крак в гроба, да посрещнат с радост един чужд човек? Какво можеше да бъде мистър Куивърфул за тях или те за него? Ако при тях се бе върнал мистър Хардинг, може би слаба искрица радост би озарила и техните набръчкани лица, но напразно бихме очаквали да се зарадват на това, че мистър Куивърфул се готви да премести четиринадесетте си деца от Пудингдейл в дома на управителя. Всъщност назначаването на нов управител им носеше някои облаги, както духовни, така и телесни, но те не бяха в състояние нито да предвидят, нито да признаят това.

Доста унило мина тази първа среща между мистър Куивърфул и неговите питомци. Но добрите намерения на мистър Хардинг не отидоха напусто: цял Барчестър, в това число и петимата старци от приюта започнаха да се отнасят с по-голямо уважение към мистър Куивърфул, защото той бе престъпил за първи път официално прага на старопиталището под ръка с мистър Хардинг.

И тук, в тяхното ново жилище, ние оставяме мистър и мисис Куивърфул заедно с четиринадесетте им деца. Нека се наслаждават на милостта на Провидението, която най-после осени и тях!

Краят на един роман, също както и краят на едно детско угощение, трябва непременно да бъде подсладен с бонбони и захаросани плодове. Няма за какво повече да разказваме, освен за тържественото бракосъчетание на мистър Еърбин и няма какво друго да описваме, освен сватбените премени. Не останаха и разговори, достойни да бъдат възпроизведени, ако не се смята разговорът между извършващия бракосъчетанието архидякон и двамата младоженци, мистър Еърбин и Елинор. „Съгласен ли си да вземеш тази жена за съпруга?“ и „Съгласна ли си да вземеш този мъж за съпруг, за да живееш с него както Бог е наредил?“ Отговорът на Елинор и мистър Еърбин бе едно твърдо „да!“.