Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Двете сестри не са напълно единодушни по църковните въпроси, макар че разногласията им имат съвсем мирен характер. Църквата на мисис Еърбин е с две степени по-висока от църквата на мисис Грантли. Това може да се види странно на онези, които си спомнят, че някога Елинор беше обвинявана в пристрастие към мистър Слоуп, но то си остава факт. Тя харесва копринената жилетка на своя съпруг, неговата слабост към червените главни букви и на първо място философското красноречие на проповедите му, а харесва и червените букви в своя собствен молитвеник. Не бива да се предполага, че у нея се е развил вкус към свещите или че се заблуждава по въпроса за Реалното присъствие, но все пак проявява склонности от този род. Изпрати като дарение значителна сума за покриване на клерикалните съдебни разходи след неотдавнашния процес в Бат, запазвайки, разбира се, своята анонимност: на лицето й се появява лека усмивка, когато чуе да се споменава името на Кентърбърийския архиепископ, и най-сетне — подари на катедралата един мемориален витраж.

Мисис Грантли, която принадлежи към най-ортодоксалната Висока църква — такава, каквато тя беше преди около петдесет години, когато не бе още написан първият трактат и младите свещеници не се бяха нагърбили с похвалната задача да следят за чистотата на църквата, — се надсмива малко над сестра си. Тя свива рамене и казва на мис Торн, че Елинор едва ли ще се успокои, докато не изгради параклис към резиденцията на декана. Но това съвсем не я дразни. Мисис Грантли намира, че някои волности от този род отиват на съпругата на един млад декан, тъй като: първо, те показват нейния жив интерес към религията и, второ, свидетелствуват, че се е издигнала много високо над онази бездна от нечестива кощунственост, която, както се опасяваха някога, я бе теглила неудържимо надолу. Анатема, мараната 141! Нека всичко останало бъде благословено, стига само тази бездна да бъде предадена на проклятие! Да живеят колениченията и поклоните, утринните и вечерните богослужения, камбанките, молитвениците с червени букви и свещите, стига само мръсните одежди на мистър Слоуп и неговият ритуален ден господен да предизвикват винаги онова презрение, което заслужават!

Ако е толкова важно и абсолютно необходимо да се избира между тези две крайности, ние сме склонни да се съгласим с мисис Грантли, че камбанките, червените букви и свещите са по-малкото зло. Но държим да подчертаем, че по наше мнение такава необходимост не съществува.

Доктор Еърбин (вероятно като е станал декан, той е станал и доктор) е по-умерен и проявява по-голяма сдържаност от жена си по църковните въпроси, както и подобава на неговото положение. Той е все така упорит в науките, сериозен и работлив. Постоянното му местожителство е Барчестър, където изнася проповеди почти всяка неделя. Голяма част от времето си прекарва в проучване и редактиране на древна богословска литература и в писане на нова от същия характер. В Оксфорд на него гледат като на най-обещаващия бисер на църквата в наши дни. Между доктор Еърбин и жена му цари пълна душевна хармония и доверие. Елинор пази само едно нещо в тайна от него: той все още не знае нищо за плесницата, която бе получил мистър Слоуп.

Членовете на семейство Станъп скоро откриха, че единствено някогашното влияние на мистър Слоуп им е пречило да се върнат в любимата си италианска вила. Още преди сватбата на Елинор те всички се отправиха обратно към бреговете на Комо. Скоро след това синьората получи от мисис Еърбин много мило, макар и съвсем кратко писмо, което я известяваше за промените, настъпили в живота на неговата авторка. В отговор бе изпратено друго писмо, весело, очарователно и духовито като всички писма на синьората, и с това бе сложен край на близостта между Елинор и семейство Станъп.

Няколко думи за мистър Хардинг, и свършваме.

Той продължава да бъде прецентор на Барчестърската катедрала и викарий в малката църква „Св. Кътбърт“. Въпреки всички свои изказвания по този въпрос, все още не е остарял. Задълженията си изпълнява грижливо и добросъвестно и е благодарен, че не се е поддал на изкушението да се нагърби с други задължения, с които е по-малко способен да се справи.

Авторът го оставя сега в ръцете на своите читатели не като герой, не като обект на всеобщо внимание и възхищение, не като човек, в чиято чест се вдигат официални тостове и когото наричат съвършен свещенослужител (един колкото общоприет, толкова и абсурден израз), а като един добър, безхитростен човек, вярващ смирено в религията, която винаги се бе старал да проповядва, и следващ неотклонно принципите, до чиято същност винаги се бе старал да се домогне.