Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Всички действуващи лица от романа принадлежат към английското духовенство или са тясно свързани с него и за да се разбере по-добре тяхното поведение, може би няма да е излишно да се кажат няколко думи за възникването и вътрешната структура на англиканската църква.

Още през XIV век Парламентът ограничил зависимостта на Англия от римския папа. Действителната схизма била обявена в 1543 г. от Хенри VIII, който първоначално бил противник на Лутер, но по съвет на Томас Кранмър и Томас Кромуел се самопровъзгласил за върховен глава на англиканската църква. Официалното въвеждане на догматическите „десет члена“ в духа на лутеранството било последвано от католическа реакция и екзекутирането на Т. Кромуел. При Едуард VI бил въведен специален тревник („Книга на общественото богослужение“) и веро изповед в „четиридесет и два члена“ (1553), показващи явни калвинистки тенденции.

Мария Тюдор върнала Англия към католицизма (1554) и започнала да преследва протестантите (273 екзекуции). Англиканската църква утвърдила окончателно своята самостоятелност при кралица Елизабет I, която въвела отново требника от 1552 г. и „четиридесет и двата члена“, станали сега „тридесет и девет“ (1563). През деветнадесети век Оксфордското (Трактарианско) движение обединило онези духовници и интелектуалци, които искали да реформират англиканската църква и да я освободят от господството на държавата. Независимо от това англиканската църква се върнала към някои обреди, квалифицирани дотогава като „папистки“: по-често причестяване, почитане на Богородица и светците, повече външен блясък, като именно с тези малки реформи ограничила разрастването на католическите тенденции в Англия.

Привържениците на Трактарианското движение принадлежат към така наречената Висока църква. Поради изложените вече причини и заради вярата си в „реалното присъствие“ на Христа в хляба и виното на причастието, те били смятани за поборници на римския католицизъм. Епископ Прауди и неговият капелан мистър Слоуп са представители на Ниската църква, която била протестантска, вярвала в стриктното съблюдаване на неделята („деня господен“) и се противопоставяла енергично на напевното (речитативно) богослужение.

Барчестър е измислено име на главния град на несъществуващото графство Барсетшир; той е и катедрален град, тоест духовен център на епархията, чиито граници съвпадат с тези на графството. Духовен глава на епархията е епископът . Неговият капелан изпълнява ролята на частен секретар на епископа. Тъй като епископите стават членове на Горната камара на Парламента, макар и невинаги незабавно, обръщението към тях е „милорд“ и част от времето си прекарват в Лондон. При освобождаване на някое място монархът назначава нов епископ по предложение на министър-председателя. Заплатите на духовните лица се определят от специална комисия, която заседава в Лондон. Двамата архиепископи, Кентърбърийският и Йоркският, се назначават измежду епископите. Кентърбърийският архиепископ е примас на цяла Англия и пръв пер на кралството. Той управлява 21 епархии и коронясва кралете. Йоркският архиепископ ръководи 7 епархии.

Едно от задълженията на епископа е да ръкополага и назначава свещеници, отговарящи за съответните енории на епархията. Тези свещеници се наричат викарии , а заеманото от тях положение — бенефиций . (Мистър Слоуп, капеланът, е духовно лице „без бенефиций“.) Барчестърският епископ назначава също управителя на благотворителното заведение, известно под името Хайрамово старопиталище. Един свещеник може да получи няколко бенефиции и в този случай наема някой младши свещеник (курат) , който да изпълнява част от неговите задължения. Тази система е водела до злоупотреби — доктор Станъп например е във владение на четири барчестърски бенефиции, макар че от дванайсет години живее в Италия. Всъщност възможностите за подобни злоупотреби били премахнати още преди описваното в романа време.

Доктор Грантли е друг барчестърски свещеник, който изпълнява повече от една длъжност. Той е викарий, но в същото време и архидякон и като такъв отговаря за църковните имущества в епархията, включително и за епископския дворец. Той, а не епископът, назначава викария на енорията Св. Юълд.

Отношенията между епископа и катедралата са доста сложни — прерогативите му по отношение на тази главна църква на епархията са ограничени. Неговият дворец е вън от катедралния двор, в който се намират жилищата на по-голямата част от катедралното духовенство. За да може да проповядва в катедралата, мистър Слоуп трябва да получи разрешение от каноник-резидента , който действува в случая като представител на декана на катедралата и на нейното управително тяло, конвокацията (капитула) , в която влизат всички катедрални свещеници ( каноници ). Деканите подобно на епископите се назначават от монарха. Един от канониците ръководи хора и се нарича прецентор . Също към катедралното духовенство спадат пребендариите, младшите каноници и канцлерът — главен юридически съветник на епархията. Те всички имат запазени столове в катедралата. Жезлоносецът върви при процесии пред епископа и носи жезъла. Той отговаря същевременно и за сградата на катедралата.