Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Доктор Грантли обясни, че живее в своята енория Плъмстед, на няколко мили от града. Неговата събеседница изрази надежда, че разстоянието не е прекалено голямо за извънградски посещения, тъй като тя щяла много да се радва да се запознае с мисис Грантли. Щяла да стори това при първа възможност, щом пристигнат конете й в Барчестър; техните коне били сега в Лондон; конете им нямало да дойдат веднага, тъй като епископът трябвало да се върне след няколко дни в столицата. Доктор Грантли безспорно знаел, че понастоящем голяма част от времето на епископа е заангажирано с работа в Комисията по усъвършенствуване на управлението на университетите — всъщност тази комисия била принудена да прекъсне своята работа, защото без него не можели да напишат отчетния си доклад. Епископът трябвало също да изготви програма на Комисията за сутрешните и вечерните училища на деня господен в промишлените градове, на която той бил патрон… председател… директор, така че конете сега за сега нямало да пристигнат в Барчестър; но веднага щом конете дойдели, тя щяла да направи посещение в Плъмстед, стига само разстоянието да не било прекалено голямо за извънградски разходки.

Архидяконът отправи петия си поклон — по един при всяко споменаване на конете — и обеща, че мисис Грантли ще има честта сама да посети двореца в недалечно бъдеще. Мисис Прауди заяви, че ще бъде очарована: не се решила да отправи такава покана, защото не била сигурна дали мисис Грантли има коне, освен това може би разстоянието… и т.н. и т.н.

Доктор Грантли се поклони отново, но не каза нищо. Той би могъл да купи цялото лично имущество на всеки един от членовете на семейство Прауди и да им го подари обратно, без да забележи много-много загубата. От първия ден на своя брак той поддържаше отделен впряг коне само за нуждите на жена си, докато мисис Прауди досега беше принудена да наема екипажи ежемесечно, за да може да обикаля лондонските улици през сезона, а през останалите месеци просто ходеше пеша или взимаше под наем някоя по-спретната двуколка.

— Добре ли са организирани училищата на деня господен в подведомствените ви енории? — попита мистър Слоуп.

— Училищата на деня господен ли? — повтори архидяконът с престорена изненада. — Честно казано, не зная. Това зависи от жената на всеки енорийски свещеник, както и от неговите дъщери. В Плъмстед няма такова училище.

Тук архидяконът спести част от истината, защото мисис Грантли ръководи едно чудесно училище. Наистина то не е само неделно и не носи такова име, но тази образцова жена винаги го посещава един час преди началото на службата, слуша как децата казват катехизиса и следи те да бъдат чисти и спретнати за църква, с измити ръце и завързани връзки на обувките, а Гризелда и Флоринда, нейните дъщери, донасят цяла кошница кифли, опечени предишната вечер, и ги раздават на всички деца, с изключение на наказаните. След църква децата отнасят тези кифли в къщи и ги изяждат о голямо удоволствие с чая си, нарязани и препечени. Плъмстедските деца сигурно биха ококорили очи, ако чуеха как техният високо тачен пастор заявява, че в неговата енория няма неделно училище.

Мистър Слоуп само вдигна вежди над и без това ококорените си очи и леко сви рамене. Той нямаше обаче намерение да се откаже от любимата си идея.

— Страхувам се, че тук много се пътува в господния ден — каза той. — Видях разписанието — всяка неделя има три влака от Лондон и три за Лондон. Не може ли да се направи нещо, което да принуди железопътната компания да ги отмени? Не мислите ли, доктор Грантли, че с малко усилие това зло може да бъде поправено?

— Не съм директор на компанията и не мога да кажа. Но ако вие успеете да спрете пътниците, смятам, че компанията ще отмени влаковете — заяви докторът. — Това е само въпрос на дивиденти.

— Но ние, доктор Грантли — намеси се мисис Прауди, — ние сме длъжни да погледнем по друг начин на всичко това. Вие и аз например — при нашето положение ние трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да сложим край на такъв тежък грях. Не сте ли на това мнение, мистър Хардинг? — И тя се обърна към прецентора, който пазеше унило мълчание.

Мистър Хардинг беше на мнение, че на всички носачи, огняри, кондуктори, спирачи и стрелочници трябва да се осигури възможност да ходят на черква, и изрази надежда, че те наистина имат тази възможност.

— Но това — продължи мисис Прауди, — това съвсем не е достатъчно. Така в никой случай няма да се осигури онова строго съблюдаване на деня господен, което, както ни учат, е не само целесъобразно, но и абсолютно необходимо. Без съмнение…