Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Ако той, нашият архидякон, се откажеше от битката, мистър Слоуп щеше да завладее, тържествуващ, бойното поле и да властвува над цялата барчестърска епархия.

Ако, от друга страна, архидяконът признаеше за свой враг човека, изправен срещу него от новия епископ-марионетка, той щеше да бъде принуден да говори за мистър Слоуп, да пише за мистър Слоуп и да има по всички въпроси работа с мистър Слоуп като донякъде равен нему. Щеше да му се налага да се среща с мистър Слоуп, за да… пфу, каква гадост! Той не можеше да се примири с необходимостта да общува с мистър Слоуп.

— Той е най-отвратителното чудовище, което някога съм виждал! — каза архидяконът.

— Кой? Епископът ли? — попита наивно преценторът.

— Епископът? Не… нямам предвид епископа. И как са могли да ръкоположат такава твар! Днес кой ли не може да получи сан, това ми е добре известно, но той е свещеник вече десет години, а преди десет години бяха малко по-придирчиви.

— А! Вие говорите за мистър Слоуп!

— Виждали ли сте някога по-дебелашко животно от него? — попита доктор Грантли.

— Не мога да кажа, че съм много склонен да го харесам.

— Да го харесате! — изрева пак архидяконът и враните отново гракнаха в знак на съгласие. — Разбира се, че няма да го харесате — за това изобщо не става въпрос. Но какво да правим с него?

— Да правим ли? — попита мистър Хардинг.

— Да! Какво да правим с него? Как да се държим с него? Той не е за ден-два тук. Здраво се е укрепил в двореца и няма да си отиде, ако не го изхвърлят. Как да се отървем от него?

— Не мисля, че той може да ни навреди много.

— Не може да ни навреди ли?… Мисля, че най-много след месец ще сте на друго мнение. Какво бихте казали, ако той се домогне до управител на старопиталището? И това ли няма да ви навреди?

Мистър Хардинг се замисли малко и каза, че според него новият епископ едва ли ще назначи мистър Слоуп на тази длъжност.

— Ако не го назначи там, ще го назначи някъде другаде, където ще нанесе не по-малко вреда. Казвам ви, че този тип ще бъде истинският епископ на Барчестър! — Доктор Грантли отново свали шапка и поглади замислено и печално косата си. — Нагъл мошеник! — продължи той. — Как посмя да ме разпитва за неделните училища в епархията, а и за неделните пътувания! В живота си не съм виждал по-голямо безочие — сякаш има пред себе си двама семинаристи!

— Според мен мисис Прауди е по-голямото зло! — каза мистър Хардинг.

— Когато една жена проявява наглост, човек трябва просто да се примири с това и да я избягва в бъдеще. Но не съм склонен да се примирявам с мистър Слоуп. „Пътуване с влак в деня господен“! — И доктор Грантли се опита да наподоби характерната провлечена интонация на човека, който му внушаваше такова отвращение. — „Пътуване в деня господен“! Ето такива хора погубват нашата църква и създават лоша слава на свещеническата професия. Трябва да се страхуваме не от сектантите и от папистите, а от тези лицемерни плебеи, които се промъкват в нашите редове, от тези хора, лишени от принципи и от установени религиозни убеждения, които са готови да подхванат някой популярен лозунг, като това „пътуване в деня господен“.

Доктор Грантли спря да повтаря въпроса си на глас, но продължи да си го задава вътрешно: какво да правят с мистър Слоуп? Как да покажат открито и пред целия свят колко противен и достоен за презрение е този човек?

Досега Барчестър беше успявал да се спаси от заразата на прекалено строгото религиозно доктринерство. Свещенослужителите от града и околностите, въпреки подчертаната си склонност да отстояват принципите, привилегиите и прерогативите на Високата църква, никога не бяха изпадали в така наречения, макар и не особено точно, пюзиизъм. Те всички проповядваха в черни мантии, както бяха правили това техните бащи, носеха обикновени черни жилетки, не поставяха свещи на олтарите — нито запалени, мито незапалени, — не коленичеха при молитва и се ограничаваха с ритуалите, утвърдили се през последните сто години. В енорийските църкви службата се четеше със скромно достойнство, хорът пееше само в катедралата, а изкуството на напевния речитатив беше изобщо непознато. Веднъж един младши плъмстедски свещеник, току-що пристигнал от Оксфорд, бе направил опит, още на третата неделя, да премине плахо към речитатив, с което бе предизвикал голямо недоумение у по-простодушните енориаши. Доктор Грантли не беше присъствувал на това събитие, но мисис Грантли, която имаше свои собствени схващания по въпроса, прояви веднага след службата загриженост за здравословното състояние на младия човек и предложи да му изпрати всевъзможни лекове за възпалено гърло. След този случай в Плъмстед нямаше повече речитативи.