Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Надявам се, мистър Хардинг — каза мисис Прауди, като клатеше бавно и тържествено глава, — че вие няма да ме накарате да мисля, че одобрявате пътуванията през деня господен! — И тя го погледна с изражение, което трудно би могло да се опише.

Това беше вече много, още повече че сега към него гледаха мистър Слоуп и епископът, а също и архидяконът, който вече си беше взел сбогом с тях. Мистър Хардинг стана и като подаде ръка на мисис Прауди, каза:

— Ако дойдете някоя неделя в църквата „Свети Кътбърт“, ще ви изнеса цяла проповед по този въпрос.

И след като се поклониха ниско на дамата, стиснаха ръка на епископа и направиха всичко възможно да се отърват от мистър Слоуп, архидяконът и преценторът си тръгнаха. Мистър Хардинг бе отново малтретиран, но доктор Грантли се закле дълбоко в себе си, че никаква земна причина не ще бъде в състояние да го принуди още веднъж да се докосне до мократа лапа на това нечисто и противно животно.

Ех, да имах перото на голям поет, как бих възпял сега в епически стихове благородния гняв на архидякона! Пред стъпалата на двореца има широка, посипана с пясък площадка, завършваща с малка порта към улицата, съвсем близо до входа на катедралния двор. Вляво от вратата на двореца започва широка алея, която прекосява просторните дворцови градини и извежда на пътя за Лондон, минаващ на половин миля от катедралата.

Двамата приятели запазиха мълчание през целия път до двора на катедралата, но преценторът ясно виждаше по лицето на своя спътник, че много скоро ще се разрази буря и нямаше намерение да я възпира. Макар че по природа бе далеч по-малко раздразнителен от архидякона, даже той беше ядосан, даже той — този кротък и благовъзпитан човек — изпитваше желание да прибегне до не чак дотам благовъзпитани изрази.

— Боже господи! — възкликна архидяконът, стъпвайки на пясъчната пътека в катедралния двор, и като свали шапката си с една ръка, прекара другата доста нервно през посивелите си вече къдрици. От шапката му, като гневен облак, се вдигна пара — предпазният клапан се бе отворил, изпускайки насъбралата се в архидякона ярост и предотвратявайки неминуема експлозия, а може би и апоплексия. — Боже господи! — И архидяконът вдигна поглед към сивите кули на катедралата, отправяйки безмълвен зов към тези постоянни свидетели на деянията на толкова много барчестърски епископи.

— Не мисля, че бих могъл някога да харесам този мистър Слоуп — каза мистър Хардинг.

— Да го харесате ли! — изрева архидяконът, като за момент спря, за да придаде повече сила на гласа си. — Боже упази!

И всички катедрални врани заграчиха в знак на съгласие. Часовникът на кулата отброи часовете, подхващайки неговите думи, а излитащите от гнездата си лястовици дадоха ням израз на същото това мнение. Да хареса мистър Слоуп! Само това липсваше — та коя жива душа, отраснала в Барчестър, би могла да хареса мистър Слоуп!

— А също и мисис Прауди — каза мистър Хардинг.

Тук архидяконът съвсем се забрави. Няма да последвам неговия пример и ще спестя възмущението на читателите, като се откажа да възпроизвеждам епитета, чрез който той даде израз на чувствата си към тази дама. Враните и замиращите звуци на часовниковата камбана не бяха толкова деликатни и повториха в многократно ехо този непристоен израз. Архидяконът отново свали шапката си и изпусна още малко спасителна пара.

Настъпи пауза, по време, на която преценторът направи опит да проумее обстоятелствата, че съпругата на един Барчестърски епископ е била наречена така в двора на катедралата, и то от самия архидякон на епархията, но опитът му излезе безуспешен.

— Епископът изглежда доста кротък човек — плахо отбеляза мистър Хардинг, признавайки собствения си неуспех.

— Идиот! — кресна архидяконът, който в момента можеше да се изразява само с такива откъслечни възклицания.

— Е, няма вид на много интелигентен — каза мистър Хардинг. — И все пак той винаги се е ползувал с името на умен човек. Сигурно е доста предпазлив и не е много склонен да се изразява по-свободно.

Новият Барчестърски епископ беше вече толкова достоен за презрение в очите на доктор Грантли, че той не искаше да се унижи, обсъждайки качествата на характера му. Доктор Прауди беше марионетка, задвижвана от други, най-обикновена восъчна кукла в свещенически одежди и митра, която може да бъде поставена на епископски трон или където и да е другаде и да й се дърпат конците. Архидяконът не желаеше да говори за епископа, но си даде сметка, че ще му се наложи да говори за другите — за съепископите, които, така да се каже, бяха поставили негово преосвещенство пред паравана и сега се готвеха да му дърпат конците както си искат. Това само по себе си страшно дразнеше архидякона. Ако можеше да пренебрегне капелана и да се сражава със самия епископ, в това нямаше да има поне нищо унизително. Нека кралицата назначава, когото си иска за епископ на Барчестър — станала епископ, дори и една маймуна би била достоен противник, при условие че е готова да се бие сама. Но какво оставаше на човек като доктор Грантли, когато съдбата му изпращаше за противник човек като мистър Слоуп?