Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Негово преосвещенство си беше у дома и посетителите бяха въведени през добре познатия им вестибюл в също така познатия кабинет на покойния епископ. Те познаваха тук всеки стол и всяка маса, всяка лавица за книги край стената и всяка шарка на килима не по-зле от собствените си спални (мебелировката бе откупена от новия епископ), но веднага се почувствуваха чужди в тази стая. Обзавеждането си оставаше почти същото и все пак тя беше преобразена. Имаше нова кушетка, тапицирана в отблъскващо ярка, почти кощунствена басма — подобна кушетка не е стояла досега в кабинета на нито един почтен свещенослужител на англиканската Висока църква. Махнати бяха и старите завеси. Те бяха наистина овехтели и някогашният им пищен рубиненочервен цвят се бе превърнал в червеникавокафяв. Но според мистър Хардинг дори този помръкнал цвят беше за предпочитане пред евтините кресливо жълтеникави драперии, които мисис Прауди намираше достатъчно подходящи за кабинета на своя съпруг в провинциалния Барчестър.

Нашите приятели завариха доктор Прауди седнал в креслото на покойния епископ; той изглеждаше много добре в новите си одежди. На килимчето пред камината (любимото място на архидякона) стоеше, красноречив и ревностен, мистър Слоуп. Но там, седнала на кушетката, ги очакваше и мисис Прауди — едно нововъведение без прецедент в аналите на барчестърската епархия!

Така или иначе, тя беше там и на посетителите не им оставаше нищо друго, освен да преглътнат този факт. Представянето мина много церемониално. Архидяконът се ръкува с епископа и каза името на мистър Хардинг, който бе поздравен така, както един епископ може да поздрави един прецентор. След това негово преосвещенство ги представи на високоуважаемата си съпруга — първо архидякона със съответствуващи на сана му почести, а после и прецентора, вече не толкова тържествено. Накрая мистър Слоуп представи сам себе си. Наистина епископът спомена името му, а и мисис Прауди го повтори с по-висок глас, но мистър Слоуп пое върху себе си главното бреме на своето представяне. Той даде израз на голямото си удоволствие да се запознае лично с доктор Грантли — толкова бил слушал за добрите му дела в онази част на епархията, където архидяконът изпълнявал своите задължения (нарочно пренебрегвайки факта, че дотогава архидяконът бе упражнявал неограничена власт върху цялата епархия). Знаел колко разчита негово преосвещенство на помощта, която доктор Грантли би могъл да му окаже в подведомствената му част от епархията. При тези думи мистър Слоуп сграбчи ръката на новия си неприятел и безмилостно я овлажни. В отговор доктор Грантли се поклони малко вдървено, вдигна вежди и обърса ръката си с носната си кърпа. Без да изпита ни най-малко стеснение, мистър Слоуп насочи вниманието си към прецентора, като при това не скриваше своето снизхождение към по-нисшия духовнически сан. Той се ръкува с него, влажничко наистина, но любезно, и изрази голямото си удоволствие да се запознае с мистър… а, да, мистър Хардинг — не чул много добре името.

— Прецентор на катедралата? — предположи мистър Слоуп.

Мистър Хардинг призна, че точно в това се състои неговото скромно занятие.

— Вероятно имате и енория — подхвърли мистър Слоуп.

Мистър Хардинг назова малката енория Св. Кътбърт, след което мистър Слоуп, показал достатъчно снизхождение към нисшето духовенство, го остави на мира и отново се възнесе във висшите сфери.

Всеки един от четиримата присъствуващи, които се числяха към тези сфери, се считаше за най-важен (или най-важна, тъй като между тях беше и мисис Прауди) в епархията и при това различие на мненията те едва ли щяха да живеят в разбирателство. Епископът беше всъщност носителят на външните белези на властта и разчиташе главно на тези белези и на сана си, защото това бяха факти, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Силата на архидякона се състоеше в това, че той имаше опит и — за разлика от останалите — знаеше как се управлява една епархия. Мисис Прауди се осланяше на своя пол и на навика си да командува, като надменността в тона и изражението на доктор Грантли не можеха да я уплашат. Мистър Слоуп трябваше да разчита само на себе си, на своята дързост и такт, по той беше напълно самоуверен и не изпитваше никакво съмнение, че скоро ще вземе връх над хора като епископа и архидякона, които имаха слабостта да отдават такова значение на външната форма.

— В Барчестър ли живеете, доктор Грантли? — попита с най-любезната си усмивка мисис Прауди.