Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Мистър Слоуп е висок и доста добре сложен. Краката и ръцете му са големи — това е семейна черта, но широките му гърди и рамене прикриват този недостатък, така че като цяло той има хубава фигура. Лицето му обаче не е особено предразполагащо. Косата му е права, с мътно рижав оттенък. Той винаги я вчесва на три вълнисти кичура, всеки от тях оформен с възхитителна прецизност и циментиран с много помада — по един от всяка страна на лицето, а третият — под прав ъгъл назад. Не носи бакенбарди и винаги е педантично избръснат. Неговото лице има горе-долу същия цвят, както и косата му, може би малко по-червен — като говеждо, бих казал, като лошокачествено говеждо. Челото му е голямо и високо, но ъгловато, тежко и с неприятна лъскавина. Има голяма уста, въпреки че устните му са тънки и безкръвни, а изпъкналите му, воднисто кафеникави очи съвсем не внушават доверие. Но носът му компенсира всички тези недостатъци — той е характерен, прав и добре оформен, макар че лично аз бих го харесал повече, ако не изглеждаше толкова гъбест и порьозен, сякаш изрязан от червеникава коркова тапа.

Не мога да понасям ръкуването с мистър Слоуп. От него винаги се отделя студена, лепкава пот — челото му винаги е покрито със ситни капчици, и дружеското му ръкостискане е крайно неприятно.

Такъв е мистър Слоуп — такъв е човекът, който така ненадейно попадна сред кръга на барчестърското духовенство и комуто е отредено мястото, заемано досега от сина на покойния епископ. Представи си само, проницателни читателю, какъв събрат получиха тези благодушни пребендарии, тези изискани доктори по богословие и щастливи, привикнали на сито спокойствие младши каноници, които бяха израснали в Барчестър под ласкавото крило на епископ Грантли!

Но мистър Слоуп се е отправил за Барчестър с епископа и неговата съпруга не за да бъде просто събрат на споменатите духовни лица. Той възнамерява да стане ако не техен повелител, то поне пръв между тях. Възнамерява да ръководи и да има следовници, да контролира касата на епархията и да събере около себе си едно покорно стадо от свои бедни и гладни събратя.

Не можем тук да не направим сравнение между архидякона и новоизлюпения капелан; и въпреки многобройните недостатъци на първия това сравнение се оказва безспорно в негова полза.

Те и двамата се стремят ревностно, даже прекалено ревностно, да поддържат и засилят властта на своето съсловие. И двамата държат светът да бъде управляван от духовенството, макар и никога да не са признавали това дори пред самите себе си. И двамата се възмущават от всякакво друго господство, установено от човека над неговите събратя. Доколкото доктор Грантли признава първенството на кралицата в духовните дела, той го признава само затова, защото при своето коронясване тя е получила квазипастирски права, а духовното според него властвува по самата си същност над светското. Мистър Слоуп има съвсем други възгледи върху принципа на теокрацията. Духовното първенство на кралицата съвсем не го вълнува — за него това са празни думи, които нищо не означават. Той не се интересува много от формата и категории като първенство, ръкополагане, въздигане в сан и така нататък го оставят равнодушен. Нека първенствува, който може. Светският крал, съдията или тъмничарят властвуват само над тялото. Духовният повелител, ако има съответните дарби и умее правилно да ги използува, владее едно къде по-обширно царство. Нему е подвластна самата душа. Ако успее да накара хората да му вярват, той придобива неимоверна власт над тях. Ако е достатъчно благоразумен да остави на мира онези, които са твърде силни умствено или твърде слаби физически, той може наистина да тържествува. Точно такива амбиции имаше мистър Слоуп.

Доктор Грантли почти не се месеше в светските дела на тези, които зависеха по един или друг начин от него. Не искам с това да кажа, че той пропускаше да забележи неблаговидните постъпки на своите свещеници, безнравствеността сред своето паство или провиненията в собственото си семейство, но предпочиташе да не се намесва, ако обстоятелствата не го заставяха да стори това. Нямаше неприятната склонност да си пъха носа в работите на другите и доколкото хората около него не показваха признаци на заразна ерес и сектантство, доколкото те напълно и свободно признаваха властта на църквата-майка, той смяташе, че тази майка трябва да бъде снизходителна, любеща, готова да прощава, а не да бърза да наказва. Самият той обичаше земните радости и съвсем не се стесняваше от това. Изпитваше спонтанно презрение към събратята си, които считаха за зловредни официалните обеди или се ужасяваха от една скромна кана бордо, така че официалните обеди и каните с бордо бяха често явление в епархията. Обичаше да дава нареждания и да му се подчиняват безпрекословно, но внимаваше тези нареждания да бъдат умерени и да не оскърбяват достойнството на един джентълмен. Той бе управлявал много години духовниците от своята епархия, без да загуби популярността си, което говори за проява на известна мъдрост.