За поведението на мистър Слоуп не може да се каже много нещо, тъй като неговата кариера тепърва започва, но може да се предположи, че вкусовете му ще се окажат твърде различни от тези на архидякона. Той счита за свой дълг да е в течение на всички лични работи и помисли на повереното му паство. От простолюдието изисква безусловно спазване на установените норми на поведение, а в случай на неподчинение винаги е готов да прибегне, подобно на великия си предтеча, към гърмовете на Ернулфус 17: „Бъди проклет, когато влизаш и когато излизаш, когато ядеш и когато пиеш“ — и така нататък, и така нататък. Но със заможните опитът вече го е научил да се държи по друг начин. Мъжете от висшите сфери на обществото не се боят от проклятия, а на дамите те даже се харесват — при условие че са формулирани деликатно. И все пак мистър Слоуп не се е отказал от една толкова значителна част от вярващите християни. С мъжете наистина той обикновено е на различни мнения — те всички са закоравели грешници, твърде често глухи за омагьосващия глас на проповедника, но по отношение на дамите — млади и стари, здрави и немощни, благочестиви и разпуснати — той е убеден в своето всемогъщество. Мистър Слоуп притежава способността да порицава с такова ласкателство и да критикува с такава нежност, че женското сърце, ако в него има поне искрица предразположение към идеалите на Ниската църква, не може да му устои. Затова в много къщи той е почитан гост: мъжете са готови да го канят, за да угодят на жените си, а веднъж допуснат в един дом, не е никак лесно да се отървеш от него. Но мазното му фамилиарничене не се харесва на онези, които не се готвят да спасят душата си с негова помощ, и той няма качествата, които биха го направили изведнъж популярен сред такъв широк кръг, какъвто го очаква в Барчестър.
Глава пета
Сутрешно посещение
Знаеше се, че доктор Прауди ще трябва незабавно да назначи управител на старопиталището съгласно изискванията на споменатия вече парламентарен акт, но всички разбираха, че той няма избор, и никой не мислеше, че би могъл да назначи някой друг, освен мистър Хардинг. Самият мистър Хардинг, след като научи за окончателното уреждане на въпроса за старопиталището, без да се тревожи много, смяташе за сигурно, че ще се върне отново в своя толкова обичан дом и в градината си. И въпреки че в такова завръщане имаше нещо много меланхолично, едва ли не сърцераздирателно, той се радваше, че ще бъде така. Надяваше се, че ще може да убеди дъщеря си да отиде да живее при него. Всъщност тя беше почти дала такова обещание, макар в душата си да беше убедена, че този най-велик измежду смъртните, този най-важен атом на човешкия род, този малък бог, родил се на земята — нейният младенец Джони Болд, трябва да има над главата си собствен покрив.
Тези мисли на мистър Хардинг бяха причина той да не изпитва особена лична заинтересованост от назначението на доктор Прауди за епископ. Подобно на много други жители на Барчестър, съжаляваше, че тяхната епархия ще бъде управлявана от човек, който, както знаеха, има по-различни възгледи, но самият той не беше фанатизиран блюстител на църковната догма и беше готов да приветствува доктор Прауди в Барчестър с подобаваща учтивост и благоразположение. Не очакваше нищо и не се страхуваше от нищо — смяташе, че е в реда на нещата да бъде в добри отношения със своя епископ и не виждаше никакви пречки за това.
В такова състояние на духа той отиде да поднесе своите почитания в двореца на втория ден след пристигането на епископа и неговия капелан. При това не сам. Доктор Грантли предложи да го придружи и мистър Хардинг се зарадва, че ще има кой да поеме задължението да поддържа разговора при тази аудиенция. По време на тържествената церемония по ръкополагането на новия епископ доктор Грантли бе представен на негово преосвещенство. Между присъствуващите беше и мистър Хардинг, но той бе предпочел да остане на заден план, така че сега трябваше за първи път да се запознае с този велик човек.
Чувствата на архидякона бяха много по-силни. Той не беше от хората, които са склонни да не обръщат внимание на посегателствата върху собствените им права или да простят оказаното другиму предпочитание. Доктор Прауди се бе озовал в ролята на Венера, оставяйки за него тази на Юнона, и архидяконът беше готов да започне безмилостна война срещу притежателя на заветната ябълка и всичките му лакеи — капелани и прочие.
Все пак санът му го задължаваше да се държи с натрапника така, както един стар архидякон следва да се държи с един нов епископ, и въпреки че добре познаваше ужасните възгледи на доктор Прауди по отношение на сектантите, църковната реформа, хебдомадалния съвет 18и така нататък, въпреки че не харесваше самия човек и ненавиждаше неговите убеждения, той беше готов да отдаде почит към епископския сан. И така те двамата с мистър Хардинг се явиха в двореца.
Читать дальше