Антъни Тролъп - Барчестърски кули

След като обясни посвоему как именно един свещенослужител трябва да се представи като „пред Бога достоен и безукорен работник“, мистър Слоуп се зае да разтълкува как следва да се преподава вярно словото на истината. Неговите възгледи по този въпрос бяха лишени от широта, а доводите му бяха твърде мъгляви. Беше си поставил за цел да изрази своето дълбоко отвращение от всички церемониални начини на произнасяне на думите, да омаловажи всяко религиозно чувство, предизвикано не от смисъла, а от звуковото въздействие на словото, с една дума, да осъди сурово катедралната служба. Тази част от неговата проповед щеше да бъде по-уместна, ако свети Павел беше говорил за правилното произнасяне, а не за правилното преподаване на словото на истината, но непосредствената задача на проповедника беше да проповядва учението на мистър Слоуп, а не това на свети Павел, и той съумя доста сръчно да изопачи избрания библейски текст.

Не можеше да заяви открито от катедралния амвон, че пеенето при религиозните служби трябва да отпадне. Такова твърдение би било прекалено и щеше да го постави в глупаво положение — за най-голямо удоволствие на неговите слушатели. Но той можеше да заклейми гневно речитативната практика в енорийските църкви и не пропусна да го стори, въпреки че тази практика беше почти непозната в епархията. Оттук той премина към осъдителното надценяване на музиката за сметка на смисъла, което според него проличало в току-що чутата от тях великолепна служба. Добре си давал сметка, че не можем от днес за утре да се откажем от обичаите на нашите прадеди — това щяло да оскърби чувствата на по-възрастните и да внесе смут в немалко почтени умове. Той знаел, че далеч не всички хора имат достатъчна широта на мисълта и са достатъчно образовани, за да разберат, че служба, която се счита за успешна, когато външните церемонии вземат връх над вътрешното чувство, се е превърнала едва ли не във варварска отживелица в едно време, когато вътрешното убеждение е всичко, когато всяка дума на божия служител трябва да бъде ясно разбираема и да влиза право в сърцето на слушателя. Някога религията на тълпата била въпрос на въображение, но днес, в наши дни, за християнина станало необходимо да обоснове своята вяра — не просто да вярва, но и да обмисля, не просто да слуша, но и да разбира. Словата на нашата утринна служба… колко прекрасни, колко подходящи, колко разбираеми са те, ако се произнесат простичко и с достойнство! Но колко много губят тези думи от своя смисъл, когато се свържат с евтиния блясък на мелодията, и пр. и пр.

Ето каква проповед изнесе мистър Слоуп пред архидякона Грантли, прецентора Хардинг и всички останали! Пред декана и цялото катедрално духовенство, събрано в своята собствена катедрала! Пред хора, които цял живот бяха служили така, както бяха убедени, че е най-добре и най-целесъобразно да се служи! И те трябваше да изслушат всичко това от един клерикален парвеню, от свещеник без енория, от обикновен капелан, от един натрапник, измъкнат, по думите на доктор Грантли, от канавките на Мерилбоун 22! И бяха принудени да останат до края! Никой от тях, дори доктор Грантли, не можеше да запуши ушите си или да напусне божия дом, докато траеше службата. Те бяха длъжни да слушат, и то без да имат каквато и да е възможност да дадат незабавен отговор.

Може би хората в цивилизованите и свободни страни не познават днес по-голямо изпитание от необходимостта да изслушват проповеди. В тези страни единствен проповядващият свещеник има властта да застави слушателите си да запазят мълчание и да понесат търпеливо мъчението. Единствен проповедникът може да изрича само пошлости, баналности и всеизвестни истини, знаейки, че има неоспоримата привилегия да бъде изслушан така почтително, сякаш думите му са изпълнени с жарко красноречие и неотразима логика. Нека някой професор по право или физика се опита да се качи на катедрата и да започне да бълва празни думи и лишени от смисъл постни фрази — той скоро ще се намери пред опразнена зала. Нека някой адвокат се опита да пледира, без да има дар слово — едва ли ще му се удаде да пледира често. Речта на съдията са длъжни да изслушат само съдебните заседатели, обвиняемият и дежурният полицай. Един член на Парламента може да бъде заглушен с кашлица или лишен от кворум. Градските съветници могат да бъдат бойкотирани. Но никой не може да се спаси от проповядващия свещеник. Той е най-голямата напаст на нашето време, старецът, когото ние, синдбадовците, не можем да хвърлим от гърба си 23, кошмарът на нашата неделна почивка, демонът, който тегне над нашата религия и опорочава божествената служба. Никой не ни кара да ходим насила в църква! О, не! Но ние искаме нещо повече. Искаме да не ни прогонват насила оттам. Ние искаме, ние сме твърдо решени да не се лишаваме от радостите на църковното богослужение, но желаем също така да бъдем избавени от тази скука, която нормалният човешки организъм не може да понесе търпеливо; искаме да напуснем божия храм, без да сме изпитали желанието да се измъкнем оттам — нещо, което представлява обичайната последица на една обичайна проповед.