Антъни Тролъп - Барчестърски кули

С какво самодоволство младият свещеник прави неверни изводи от зле разбрани текстове, заплашвайки ни с всички наказания на преизподнята, ако дръзнем да нарушим неговите заповеди! Да, самоуверени млади приятелю, аз вярвам в тези съкровени неща, които звучат толкова пошло в твоята уста; аз вярвам в неподправеното слово, което държиш в ръцете си, но ти трябва да ме извиниш, ако понякога се съмнявам в твоето тълкуване. Библията е чудесна, молитвеникът е чудесен, а и ти самият щеше да си добре дошъл, ако просто ми прочетеш някои части от покритите с благородната патина на времето проповеди, които нашите велики богослови са създавали в пълния разцвет на своите сили. Но моля да ме извиниш, незрели и неумели ми проповеднико, ако взема да се прозявам от твоите нескопосани изречения, от твоите заимствувани фрази, от фалшивия ти патос и провлечените ти заплахи, от твоето хъкане и мънкаме, ахкане и охкане, от твоите черни ръкавици и бяла кърпичка. За мен всичко това е празна работа и колко скъпоценни часове бих могъл да си спестя, ако можех да не ходя да те слушам!

И тук бих желал да отправя протест против така честите оплаквания на свещениците, че са претоварени от големия брой проповеди, които трябвало да изнасят. Ние всички твърде много обичаме да слушаме собствения си глас, а суетата на проповедника се подхранва допълнително от увереността, че присъствуващите са принудени да го слушат. За него проповедта е най-лакомият залък в неговия живот, най-прекрасният миг на екзалтирано самоизвисяване.

— Тази седмица прочетох девет проповеди — ми каза наскоро един млад приятел и уморено постави ръка на челото си с вид на претоварен мъченик. — Девет тази седмица, седем — миналата и четири — по-миналата. Този месец съм проповядвал двадесет и три пъти. Наистина е много.

— Да, много е — отвърнах аз и потреперах. — Това не е по силите на никого.

— Така е — съгласи се смирено той. — Започвам вече да чувствувам това.

— Дано! — казах аз. — Дано наистина успеете да го почувствувате!

Но той не можа да се досети, че сърцето ми всъщност се късаше от жалост за неговите нещастни слушатели.

Но да се слуша мистър Слоуп, този път не беше никак скучно. Неговата тема засягаше много живо слушателите, а не бива да се отрича и това, че мистър Слоуп беше надарен с енергично красноречие. В течение на тридесет минути той бе слушан с безмълвно внимание и наострени уши, но и с гняв в очите — богомолците си разменяха негодуващи погледи, като издуваха яростно ноздри, мърдаха с крака и често сменяха позите си, което говореше за обърканост на духовете и за смут в сърцата.

Най-после епископът, изненадан повече от всички присъствуващи и с почти изправена от ужас коса, произнесе своята благословия, но съвсем не така величествено, както при многобройните си репетиции в кабинета, и богомолците можаха да се разотидат.

Барчестър кипеше. Доктор Грантли едва изчака да излезе от църковните порти, и веднага избухна в гняв. Престарелият декан се оттегли мълчаливо в своята резиденция, страхувайки се да говори, и дълго седя почти вцепенен, без да успее да събере мислите си. Мистър Хардинг се измъкна сам и нещастен и бавно закрачи под старите брястове, неспособен да повярва, че чутите от него слова бяха произнесени от амвона на Барчестърската катедрала. Пак ли щяха да смутят душевния му покой? Нима за втори път целият му живот щеше да бъде обявен за безполезен и лицемерен? Щеше ли да бъде принуден да се откаже от поверения му хор, както преди това се бе отказал от задълженията на управител, да се откаже от църковните химни, както се бе отказал от дванайсетте си питомци? А после? Някой друг „Юпитер“, някой друг мистър Слоуп щеше да дойде и да го изгони и от църквата „Св. Кътбърт“. Невъзможно беше да се е заблуждавал целия си живот, пеейки литанията така, както я бе пял! Но той започна все пак да се съмнява в своята правота. Съмнението в самия себе си беше недостатък на мистър Хардинг — един недостатък, който не се среща често у духовните лица.

Да, Барчестър кипеше! Вълнуваше се не само духовенството. Миряните също бяха чули новото учение на мистър Слоуп — всички с удивление, някои с възмущение, а други със смесено чувство, в което нямаше толкова подчертана антипатия към проповедника. Покойният епископ и неговите капелани, деканът със своите старши и младши каноници, хорът и особено мистър Хардинг, който го ръководеше — те всички бяха обичани в Барчестър. Те бяха давали парите си и бяха правили с тях добро; бедните не тънеха в мизерия, свещениците не досаждаха на обществото нито с надменност, нито с аскетизъм; изобщо доброто име на града беше свързано с голямото му значение като религиозен център. И все пак имаше хора, които изслушаха мистър Слоуп със задоволство.