Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Доктор Гуин каза, че те всички са били малко уморени, но днес се чувствуват прекрасно.

— Чудесна жена е тази мис Торн — отбеляза епископът.

— И както чувам, много добра християнка — допълни мисис Прауди.

Доктор Гуин заяви, че е много доволен да чуе всичко това.

— Не съм посетила още нейното училище на господния ден — продължи съпругата на епископа, — но непременно ще отида там в най-скоро време.

При този намек доктор Гуин само кимна с глава. Архидяконът и мистър Хардинг му бяха казали някои неща за мисис Прауди и нейните неделни училища.

— Впрочем, господин ректор, дали мисис Грантли би имала нещо против да намина да посетя нейното училище на господния ден? Чувам, че то можело да служи за пример.

Доктор Гуин не се реши да изкаже мнение по този въпрос. Не се съмнявал, че мисис Грантли ще се радва много да приеме мисис Прауди винаги когато мисис Прауди й направи честта да я посети, тоест ако мисис Грантли, разбира се, си е в къщи по това време.

Лека сянка помрачи челото на мисис Прауди. Тя забеляза, че предложението й не се посреща с особено удоволствие. Това поколение вироглави пепелянки е все така упорито, самонадеяно и закоравяло в своите грехове.

— Архидяконът, доколкото ми е известно, е против подобни заведения.

Доктор Гуин не можа да сдържи усмивката си. Той не би успял да я потисне дори да знаеше, че тя ще му струва ректорското кресло.

Мисис Прауди отново се намръщи и каза:

— „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете“! 128Не сме ли длъжни да помним това, доктор Гуин? „Гледайте да не презрете едного от тия малките!“ 129Не сме ли длъжни да помним това, доктор Гуин? — И при всеки въпрос тя заплашително вдигаше пръст.

— Разбира се, госпожо, разбира се! — отвърна ректорът. — Архидяконът без съмнение помни това не само в неделя, но и в останалите дни от седмицата.

— В останалите дни — възрази мисис Прауди — няма как да гледаме да не ги презрем, защото са по нивите. През седмицата те принадлежат на своите родители, но в деня господен трябва да принадлежат на свещеника. — И застрашителният пръст бе отново размахан.

Ректорът започна да разбира и да споделя дълбокото отвращение, което архидяконът проявяваше всеки път, щом се споменеше името на мисис Прауди. Как да постъпи с такава жена? Най-естествената му реакция би била да си вземе шапката и да си отиде, но това би осуетило неговата мисия.

— Милорд — каза той, — бих желал да поговоря с вас във връзка с една работа, ако бъдете така любезен да ми отделите малко време. Моля ви да ме извините за безпокойството, но ви уверявам, че няма да ви отнема повече от пет минути.

— Но разбира се, господин ректор, разбира се! — отвърна епископът. — Моето време е изцяло на ваше разположение. Моля ви, не се извинявайте. Моля ви!

— Точно сега сте наистина много зает, епископе. Не забравяйте колко много работа ви предстои — заяви предизвикателно мисис Прауди, ядосана на посетителя.

— Няма да отнема на негово преосвещенство повече от минута-две — каза ректорът и стана, като очакваше, че или мисис Прауди ще се оттегли, или епископът ще го покани в някоя друга стая.

Но нямаше изгледи да стане нито едното, нито другото и доктор Гуин остана няколко секунди да стърчи насред стаята.

— Може би въпросът се отнася до Хайрамовото старопиталище? — предположи мисис Прауди.

Доктор Гуин бе напълно изумен и като не виждаше какво друго може да направи, призна, че наистина е имал желание да поговори с епископа за Хайрамовото старопиталище.

— Тази сутрин негово преосвещенство окончателно потвърди назначението на мистър Куивърфул — съобщи мисис Прауди.

Доктор Гуин попита епископа дали нещата наистина стоят така и след като думите на мисис Прауди бяха официално потвърдени, побърза да се сбогува. „Ето докъде водят реформите!“ — каза си той на излизане от двореца.

Вече споменахме, че преди да тръгне за Улаторн, мистър Слоуп получи известие от своя приятел мистър Тауърс, което силно повиши настроението му, макар че по-късно то бе помрачено от разигралите се събития. Ето какво гласеше писмото — надяваме се, че неговата сбитост оправдава цитирането му:

„Драги господине, от все сърце Ви желая успех. Не зная дали ще мога да Ви помогна, но ако мога, ще го направя.

Искрено Ваш Т. Т.

Тези два реда бяха по-съдържателни от цялото празнословно послание на сър Николас Фицвигин, от всички обещания на епископа, дори ако се приеме, че бяха искрени, от всяко застъпничество на архиепископа, дори ако успееше да си го осигури. Том Тауърс щеше да направи за него всичко каквото може.