Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Така нашата героиня изигра и последното действие от тази мелодрама.

Преди да отпътува за Улаторн, мисис Прауди, това олицетворение на предвидливостта, се погрижи в Пудингдейл да бъдат изпратени две писма — едно от нея и едно от съпруга й, — които изпълниха с щастие дома на получателите.

Веднага след като отпрати конете и можеше да се заеме с изпълнението на други задължения, конярят на епископа, този скромен мирянин от епархията, възседна личната кобилка на епископа и отиде да отнесе двете съобщения. Напоследък цитирахме толкова много писма, че сега ще си спестим труда да възпроизвеждаме и тези. В писмото на епископа се казваше само, че той моли мистър Куивърфул да се яви при негово преосвещенство на следващата сутрин в единадесет часа, а писмото на жена му съдържаше същата молба, но отправена към мисис Куивърфул и облечена в по-дълги и бомбастични фрази.

За мисис Прауди бе станало въпрос на съвест да ускори разрешаването на този голям въпрос със старопиталището. Тя бе твърдо решена длъжността да бъде дадена на мистър Куивърфул. Решена бе да не допусне никакви по-нататъшни съмнения и протакания, никакви откази и никакви тайни преговори, водени на своя глава и зад нейния гръб от мистър Слоуп.

— Епископе — каза тя веднага след закуската в утрото на този знаменателен ден, — подписахте ли вече назначението?

— Не, мила, все още не, не съм го още подписал.

— Хайде тогава!

Епископът подписа и прекара един много приятен ден в Улаторн. А като се върна в къщи, в гостната на неговата съпруга му бе поднесена чаша подсладено греяно вино и той с голямо удоволствие прочете последната брошура на „Малката Дорит“ 125. О, съпрузи, о, скъпи мои женени приятели, колко възхитителна може да бъде жената, чийто мъж й се подчинява безпрекословно!

Пристигането на епископските послания предизвика в Пудингдейл голямо вълнение и трепет, нови мечти и надежди. Мисис Куивърфул, чийто слух долови тропота на копита пред задната врата, прие писмата в кухнята и веднага ги занесе на мъжа си. В момента тя майстореше овнешко задушено, което трябваше да засити обедния глад на четиринадесет гарджета, без да броим техните родители. Домакинята пое писмата от ръцете на куриера, пъхна ги в гънките на широката си престилка, за да не ги изцапа със задушеното, и така ги занесе на бюрото на мъжа си. Двамата веднага си поделиха плячката и всеки взе писмото, адресирано до другия.

— Куивърфул — каза тя с тържествен глас, — трябва да се явиш в двореца утре в единадесет часа сутринта.

— И ти също, мила! — отвърна той, крайно развълнуван от важността на новината, след което си размениха писмата.

— Тя никога нямаше да ме повика — каза съпругата, — ако въпросът не беше уреден.

— О, мила, не бъди толкова сигурна — каза съпругът. — Ами ако не е така?

— Тогава нямаше да ме вика, Куив. Тя е корава, твърда и надменна като кора на прегорял сладкиш, но мисля, че всъщност има добро сърце.

Така се произнесе мисис Куивърфул за мисис Прауди и тя запази това свое мнение завинаги. Когато получат двойно по-високи доходи, хората обикновено считат, че онези, на които дължат това, имат без съмнение добро сърце.

— О, Лети! — каза мистър Куивърфул, като се надигна от изтритата седалка на своето кресло.

— О, Куив! — каза мисис Куивърфул и забравили за изцапаната престилка, мазните пръсти и следите от овнешко задушено, двамата поривисто се прегърнаха.

— Само гледай да не се оставиш пак да те измами някой! — каза съпругата.

— Бъди спокойна! — отвърна съпругът, изпълнен с непоколебима решителност, и опря юмрук на бюрото с такава сила, сякаш бе стиснал в ръцете си главата на мистър Слоуп и нямаше никакво намерение да я пусне.

— Чудя се кога ли ще стане! — рече тя.

— Аз пък се чудя дали изобщо ще стане! — каза той, все още измъчван от съмнения.

— Е, не искам да кажа голяма дума. Два пъти вече стомната се изплъзна от ръцете ни, този път може да падне и да се счупи, но това не е за вярване. Утре той ще ти връчи назначението, ще видиш!

— Дай боже! — тържествено произнесе мистър Куивърфул. И кой, след като знае какво бреме тегнеше на плещите на този човек, би казал, че той е споменал името божие напразно? Те бяха четиринадесет — четиринадесет останали живи, както енергично се бе изразила мисис Куивърфул пред съпругата на епископа. И дотогава, докато назначенията продължават да бъдат раздавани от човешки ръце, такъв аргумент ще бъде валиден навсякъде — на север и на юг, на изток и на запад, — въпреки всички изпитни комисии, detur digniori 126и стремежа да бъдат назначавани най-добрите. И трябва от все сърце да се надяваме, че това ще бъде така. Докато чакаме да станем божествени, ние трябва да се задоволим да бъдем човечни, иначе в стремежа си към бързи промени може да паднем много по-ниско.