Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Бътри все още не беше преминал към най-трудната част от своята задача — не й бе казал, че тя трябва да му помогне да разиграе тази малка комедия пред сестра си. Но нямаше как да избегне това обяснение, ето защо той пристъпи към него.

Не е необходимо да възпроизвеждаме изцяло неговите думи. В края на краищата му се удаде, макар и не без значителни усилия, да обясни на Елинор защо бе решил да й се довери, въпреки че се бе отказал от намерението да й направи официално предложение.

Но когато Елинор разбра каква роля й е била отредена в тази малка семейна комедия, тя още повече се ядоса — и то не само на него, но и на Шарлот. Те и двамата се готвеха, всеки посвоему, да злоупотребят с нейното почтено име. Да го използуват като коз — сестрата срещу бащата, а след това братът срещу сестрата. Скъпата й приятелка Шарлот, толкова ласкава и внимателна, искаше да я принесе в жертва на благополучието на семейство Станъп, а Бътри, който според собствените си признания бе затънал до гуша в дългове, преля чашата с изявлението си, че не е съгласен тези дългове да бъдат платени с цената на една толкова голяма жертва от негова страна. Като капак на всичко този поклонник по неволя я молеше да му помогне да внуши на близките си, че се е подчинил на тяхното искане и е положил всички усилия да се принесе в жертва!

Когато той свърши, Елинор вдигна глава и с голямо достойнство, макар и през сълзи, каза:

— Много съжалявам, мистър Станъп, но след всичко станало всяка близост между вашето семейство и мен трябва по мое мнение да бъде напълно прекратена.

— Сигурно имате право — простодушно се съгласи Бътри. — Може би така ще е по-добре, поне за известно време. Пък и Шарлот ще остане с впечатлението, че именно моите думи са ви засегнали.

— А сега бих искала да се върна в къщата — каза Елинор. — Мога да намеря сама пътя, мистър Станъп. След всичко станало предпочитам да се прибера сама.

— Но аз трябва да ви настаня в каретата, мисис Болд. И да кажа на баща ми, че ще пътувате само двамата с него. И да измисля някакво обяснение защо няма да тръгна с вас. И да кажа на кочияша да ви откара направо в къщи, защото едва ли ще пожелаете да пиете чай у нас.

Всичко това беше вярно, а и такова явно старание да й бъдат спестени неприятните минути преди тръгването посмекчи гнева на Елинор и тя прие да го придружи през опразнената вече градина до вратата на гостната. У Бътри Станъп имаше нещо, което караше всички да се отнасят към него не точно така, както биха се отнесли към някой друг при същите обстоятелства. Колкото и сърдита да беше Елинор, колкото и основателни да бяха причините за нейното раздразнение, на всеки друг би се разсърдила много повече. Той се държеше тъй просто, тъй мило и непринудено, толкова лесно беше да се разговаря с него, че тя му бе наполовина простила още преди да влязат в гостната.

Там те завариха доктор Станъп в компанията на мистър и мис Торн, както и няколко достойни за съжаление гости, които се бяха забавили по една или друга причина, но техният брой намаляваше с всяка изминала минута.

Като повери Елинор на грижите на баща си, Бътри избърза към външната порта и търпеливо зачака екипажа, опрян на стената и с пура в ръка. Когато се върна в гостната, единствените останали гости бяха доктор Станъп и Елинор.

— Най-после, мис Торн — обяви бодро той, — ще си починете и вие. Мисис Болд и баща ми са последните рози от възхитителното лято, с което ни ощастливихте, и колкото и очарователна компаньонка да е мисис Болд, сега вече сигурно се радвате, че и последните цветя предстои да бъдат откъснати.

Мис Тори заяви, че й е много приятно, задето мисис Болд и доктор Станъп не са я още напуснали; мистър Тори щеше да каже същото, ако не бе възпрепятствуван от една прозявка, която не му се удаде да скрие.

— Татко, няма ли да предложиш ръката си на мисис Болд? — попита Бърти и след последните сбогувания пребендарият изведе мисис Болд, последван от сина си.

— Ще се върна в къщи малко след тебе — каза Бърти, докато баща му и Елинор се настаняваха в каретата.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита доктор Станъп.

— Не, не. Трябва да се отбия на едно място по пътя и ще тръгна пеша. Джон, закарайте първо мисис Болд!

През прозореца на каретата Елинор видя как Бърти, с шапка в ръка, й се покланя с обичайната си весела усмивка, сякаш нищо не бе помрачило ведрото спокойствие на този ден. Изминаха дълги години, преди тя да се срещне отново с него. По пътя за Барчестър доктор Станъп почти не отвори уста и Джон я свали благополучно пред нейната врата, а след това продължи с каретата към катедралния двор.