Но дори и да успееше, каква щеше да бъде наградата му? След като удовлетвореше кредиторите си, давайки им половината от състоянието на вдовицата, щеше да получи правото да заживее тихо и пестеливо в Барчестър с останалата половина. Единственото му задължение щеше да бъде да люлее кошчето на мистър Болд младши, а най-вълнуващото развлечение — някоя предвзета вечеря в Плъмстед, и то само ако архидяконът се примиреше с този брак и се съгласеше да го приеме в своя дом.
Такива перспективи не можеха да прелъстят човек като Бърти Станъп. Дали ателието в Карара и всевъзможните несгоди, които вероятно му готвеше съдбата, не бяха все пак за предпочитане? Самата мисис Болд беше без съмнение повече от привлекателна, но и най-привлекателната жена изглежда противна, ако трябва да бъде глътната като хапче. Обаче той бе дал обещание на сестра си, а в никой случай не искаше да се кара с нея. Ако загуби нея, би загубил всяка надежда да измъкне още нещо от джоба на баща си. Очевидно майка му беше напълно равнодушна към неговите радости и скърби, към неговите нужди и битки. Веждите на бащата се мръщеха все по-страшно при вида на този блуден син. А колкото до Мадлин — бедната Мадлин, към която изпитваше по-голяма привързаност, отколкото към всички останали, — на нея й стигаха и собствените грижи. Не, каквото и да става, той трябваше да се държи здраво за Шарлот и да изпълнява нейните нареждания, независимо от тяхната строгост или поне да си дава вид, че ги изпълнява. Не можеше ли да се измъкне с помощта на някоя благородна лъжа, която да му позволи да запази добрите си отношения с Шарлот, без да погубва така вероломно вдовицата? Ами ако направи Елинор своя съучастница? Ето в какво състояние на духа Бърти Станъп пристъпи към решителното обяснение.
— Нима възнамерявате да напуснете Барчестър? — попита Елинор.
— Не зная — отговори той. — Нямам още никакви определени планове. Но непременно трябва да направя нещо.
— Във връзка с вашата професия ли?
— Да, с моята професия… ако тя изобщо може да се нарече професия.
— А не е ли? — не скри удивлението си Елинор. — Ако бях мъж, бих я предпочела пред всичко друго, с изключение може би на живописта. А доколкото ми е известно, вие сте еднакво вещ и в двете.
— Да, горе-долу еднакво — каза Бътри с лека нотка на самоирония. Дълбоко в себе си той знаеше, че никога няма да изкара нито грош и от двете.
— Често съм се чудила, мистър Станъп, защо не работите повече — продължи Елинор, която изпитваше чувство на приятелска привързаност към своя събеседник. — Но от моя страна е крайно неуместно да ви правя такава забележка.
— Неуместно ли! — отвърна той. — Напротив, трогнат съм, че проявявате интерес към такъв нехранимайко като мен.
— Но вие съвсем не сте нехранимайко, макар че може би сте малко ленив. И аз наистина се интересувам от вас, много живо се интересувам — добави тя с глас, който едва не го накара да промени решението си. — И като казвам, че сте ленив, имам предвид само сегашния ви престой в Барчестър. Защо не се установите на постоянна работа в нашия град?
— И да правя бюстове на епископа, декана и катедралното духовенство? Или ако постигна голям успех, да получа поръчка за надгробен паметник за вдовицата на някой пребендарий — величествена покойница с гръцки нос, лента в косите и дантелен воал, легнала естествено на мраморно ложе, под чиито крака наднича Смъртта и размахва към жертвата си вилица за препичане на хляб?
Елинор се разсмя, но си помисли, че ако неутешимият вдовец плати сметката, целта на художника като професионалист би била до голяма степен постигната.
— За декана, катедралното духовенство и вдовицата на пребендария не мога да ви кажа нищо — отбеляза тя. — Зависи как ще се стекат обстоятелствата. Но наличието на голяма катедрала, нуждаеща се от подобна украса, е само във ваша полза.
— Нито един истински художник не би приел да украсява катедрали — каза Бътри, който подобно на всички художници, лишени от солидни доходи, имаше най-възвишени идеи за призванието на изкуството. — Трябва да се създават сгради, достойни за скулптурните произведения, а не статуи за украса на съществуващи вече сгради.
— Да, когато творбите заслужават това. Хайде, мистър Станъп, създайте някой шедьовър и ние, барчестърските дами, ще издигнем достойно за него хранилище. Какъв сюжет бихте избрали?
— Вие във вашата каляска, теглена от понита, мисис Болд, също както Данекер 124е поставил своята Ариадна върху лъв. Само трябва да ми обещаете, че ще ми позирате.
Читать дальше