Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Стигнал дотук, Бърти започна да рови пясъка с тънкия си бастун. Той продължаваше да върви, но много бавно, а неговата събеседничка го следваше също така бавно, без да прави опити да му помогне в изпълнението на задачата, която явно го затрудняваше.

— Като имате предвид колко е привързана към вас, мисис Болд, може би се досещате какъв план за действие е избрала.

— Не мога да си представя по-добър план за действие от този, който току-що ви предложих, мистър Станъп.

— Да — каза той без особен ентусиазъм. — Мисля, че имате право, но Шарлот счита, че това не е достатъчно. Тя много иска да се оженя за вас.

Елинор изведнъж си спомни хиляди неща: колко често Шарлот бе говорила похвални думи за брат си, как непрекъснато правеше опити да ги сближи, как всячески поощряваше приятелската интимност между тях, с каква подчертана сърдечност се отнасяше към Елинор като към най-близка родственица. И всичко това само за да може един от членовете на семейството да се възползува от нейното състояние!

Когато един млад човек направи подобно откритие, сърцето му неизбежно се изпълва с горчивина. За по-възрастните такива планове и интриги, такива добре обмислени опити да се придобият земни блага без необходимостта да бъдат припечелени, такъв пресметлив стремеж да се превърне „твоето“ в „мое“ са нещо обичайно в живота. Много хора живеят по този начин и затова надарените със земни богатства трябва да бъдат винаги нащрек по отношение на онези, които са лишени от тях. Зрелите хора се отвращават от успеха на подобни замисли, а не от опитите да се постигне този успех. Но Елинор не се беше научила още да вижда в парите си източник на неприятности, не бе свикнала да смята себе си за дивеч, напълно законно преследван от гладни джентълмени. Членовете на семейство Станъп й бяха приятни, чувствуваше се трогната от сърдечната привързаност на Шарлот и се радваше, че има нови приятели. Сега тя узна на какво се дължеше цялата тази любезност и животът й разкри една нова за нея страна.

— Мис Станъп — рече надменно тя — ми оказва голяма чест, но би могла спокойно да си спести труда. Аз не съм толкова честолюбива.

— Моля ви, не й се сърдете, мисис Болд — каза той. — Нито пък на мене.

— На вас ли, мистър Станъп? В никой случай — отвърна Елинор с подчертан сарказъм. — Само не на вас.

— Нито пък на нея — каза умолително той.

— А смея ли да ви запитам, мистър Станъп, защо ми разказахте цялата тази странна история? Защото, ако се съди по вашия тон, бих могла да заключа, че… че… че вие и вашата сестра не сте на едно и също мнение по този въпрос.

— Да, така е.

— Тогава — заяви мисис Болд, този път наистина разгневена от това според нея ненужно оскърбление, на което я бяха подложили, — тогава защо ви трябваше да ми казвате всичко това?

— По едно време ми се струваше, мисис Болд, че… че вие…

Вдовицата отново потъна в ледено мълчание и отказа да помогне с каквото и да било на своя събеседник.

— Струваше ми се, че вие… че вие може би сте започнали да виждате в мое лице не само приятел.

— Жестоко сте се лъгали! — каза мисис Болд. — Никога не съм гледала така на вас. И ако някога съм си позволила да направя нещо, с което да дам повод за подобна мисъл от ваша страна, значи, съм много виновна. Много!

— Никога не сте дали ни най-малък повод за това — възрази Бърти, който от добросърдечие се опитваше да смекчи колкото може повече думите си. — Ни най-малък. Доста отдавна разбрах, че няма на какво да се надявам. Но сестра ми беше на друго мнение. Не съм се заблуждавал по отношение на вас, мисис Болд, макар че тя може би се е заблуждавала.

— Тогава защо ми казахте всички тези неща?

— Защото ме е страх да не я ядосам.

— А нима сега няма да я ядосате? Честна дума, мистър Станъп, не мога да си обясня поведението на вашето семейство. Ах, как бих желала да съм си у дома! — И безсилна да се сдържа повече, тя се разрида.

Горкият Бътри бе много развълнуван.

— Ще ви предоставим каретата да се върнете сама — каза той — или най-много с баща ми. Колкото до мен, аз мога да си отида и пеша… впрочем никак не е важно какво ще направя аз. — Той разбираше много добре, че сълзите на Елинор се дължат отчасти на мисълта за предстоящото й завръщане в Барчестър в една и съща карета с нейния втори поклонник.

Думите му до известна степен я поуспокоиха.

— О, мистър Станъп — каза тя, — защо трябваше да ми причинявате такава болка? Каква полза бихте могли да имате от всичко това?