Антъни Тролъп - Барчестърски кули

След това двамата съпрузи, изпълнени с нежни чувства един към друг, седнаха да обсъдят своите трудности, които така често им се налагаше да обсъждат, и своите надежди, които така рядко имаха възможност да обсъждат.

— Няма да е лошо, Куив, на излизане от двореца да се отбиеш при този човек — каза мисис Куивърфул, като посочи едно гневно напомняне за плащане на сметката, получено със сутрешната поща от барчестърския търговец на платове.

Какъв хищник — безсъвестен, алчен хищник! Когато се пусна слух, че Куивърфулови ще получат старопиталището, този хитрец започна най-раболепно да предлага стоката си на изпадналия в нужда свещеник. Той разчиташе, че ще му бъде заплатено от средствата на старопиталището, а човек, който има четиринадесет деца и разполага с пари да ги облича, щеше да бъде великолепен клиент. Но щом до ушите му стигнаха новите слухове, търговецът сърдито поиска парите си.

И „четиринадесетте“ — или поне онези от тях, които бяха достатъчно големи, за да могат да мечтаят и да споделят мечтите си — започнаха да обсъждат своето блестящо бъдеще. Порасналите вече дъщери си зашепнаха за предстоящите приеми в Барчестър, за нови рокли и пиано (върху онова, което имаха в къщи, годините и децата бяха оставили такива следи, че то не беше вече достойно да носи това име), за красивата градина и красивата къща — с една дума, за всичко, за което им отиваше да си шепнат.

Дребосъците пък не се задоволяваха да шепнат и с цяло гърло крещяха за игралната площадка под любимите брястове на бившия управител, за бъдещите си градини и лъскавите топчета, с които щяха да се сдобият в града на своите мечти, и за стигналите до тях слухове за барчестърското училище.

Напразни бяха опитите на благоразумната им майчица да посее в душите им същите онези опасения, които се бе старала да прогони от душата на техния баща, напразно повтаряше на момичетата, че рибата е още в морето, напразно се опитваше да накара децата да повярват, че ще останат в Пудингдейл до края на живота си. Светлите им надежди упорито не искаха да угаснат. Фермерите от околността чуха за новината и дойдоха да ги поздравят. Огънят бе разпален от самата мисис Куивърфул под въздействието на така ненадейно възобновените й надежди и сега вече не беше в нейна власт да го потуши.

О, измъчена майко, майко с честно и добро сърце! Ти, която изпълняваш тегнещия на плещите ти дълг така усърдно, макар и невинаги с радост, остави спокойно този огън да гори. Този път пламъците му не са гибелни, те само ще стоплят теб и твоето семейство. На твоя съпруг, на любимия ти Куив, е писано дълги години да ръководи съдбините на Хайрамовото старопиталище.

А последният човек в Барчестър, който би помрачил тяхното щастие, ако знаеше какво е станало през този ден в Пудингдейл, беше мистър Хардинг. Можеха ли неговите нужди да се сравняват с нуждите на такова пълчище невръстни гарджета? Четиринадесет живи деца! За него дори само този довод би се оказал достатъчен, за да оправдае назначаването на мистър Куивърфул.

На сутринта Куивърфул и неговата съпруга се явиха в двореца с точността, характерна за всеки изгарящ от нетърпение просител. Любезният фермер им услужи с двуколката и те заминаха за Барчестър, като по пътя обсъдиха редица важни дела. Заръчаха на децата да ги очакват към един часа, а най-възрастната рожба на тяхната любов получи наставления да притопли по това време остатъка от огромното парче задушено, сготвено предишния ден от предвидливата майка. Но стрелките на кухненския часовник отмериха и два, и три, и четири, преди да се чуе шумът от двуколката, довела завръщащите се странници. Колко силно тупкаха сърцата на посрещаните!

— Деца, вие сигурно мислехте вече, че изобщо няма да се върнем? — запита майката, докато бавно напипваше стъпалото с масивния си крак. — Божичко, какъв ден! — И като се опря тежко на рамото на едно от по-големите момчета, тя отново стъпи на terra firma 127.

Само по гласа й те разбраха, че всичко беше наред. Сега вече овнешкото задушено можеше да стане ако ще на въглен във фурната!

Започнаха такива целувки и прегръдки, такива смехове и сълзи! Мистър Куивърфул не го сдържаше на едно място: влизаше ту в една стая, ту в друга, излезе в градината, оттам — на пътя и накрая пак се върна при жена си. Тя обаче не си губеше времето напразно.

— Момичета, трябва веднага да се хващаме на работа, и то с всички сили — заяви тя. — Мисис Прауди иска да сме се нанесли в старопиталището най-късно до петнайсети октомври.