Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Ами синьората? Какво не би дал, за да намрази и нея! Но вместо това обожаваше дори кушетката, на която тя лежеше.

И така, мистър Слоуп далеч не тънеше в блаженство, макар и да му се струваше, че неговите надежди скоро ще се сбъднат.

Горката мисис Болд се чувствуваше много нещастна, а освен това и много уморена, когато се върна от Улаторн след празненството у мис Торн. Нищо не уморява тялото така, както душевното изтощение, а точно такова беше състоянието на Елинор.

Доктор Станъп я бе поканил учтиво, но не много настойчиво на чай, но тя му отказа по такъв начин, че достопочтеният пребендарий не намери за необходимо да повтори поканата си. Той не бе взел активно участие в интригата, с чиято помощ състоянието на покойния мистър Болд трябваше да попадне в ръцете на неговия многообещаващ син Бърти, но много добре разбираше какво се крои. А когато самият Бърти отказа да ги придружи в каретата, той разбра, че всичко е свършено.

Елинор се страхуваше много, че Шарлот може да изтича да я посрещне, когато пребендарият излезе от каретата си, но благодарение на предвидливостта на Бърти тя бе спасена от тази опасност: той бе поръчал на кочияша да спре първо пред нейния дом. Доктор Станъп забеляза и това, но не каза нищо.

В гостната Елинор завари Мери Болд, която държеше на коленете си малкия Джони. Тя се хвърли към сина си, коленичи и започна да го обсипва с такива бурни целувки, че детето се уплаши.

— О, Мери, толкова се радвам, че не дойде! Беше ужасно.

Трябва да отбележим, че те бяха спорили много дали Мери трябва да отиде. Мисис Болд получи поканата, докато беше на гости у архидякона, а мис Торн я беше виждала главно в дома на управителя или в Плъмстед, затова съвсем забрави за Мери Болд. Елинор настояваше зълва й да тръгне с нея и искаше да пише на мис Торн или да се срещне лично с нея, но мис Болд не прие. Всъщност навремето мистър Болд не се радваше много на благоразположението на хора като мистър и мис Торн, ето защо сестра му не искаше да се появи у тях, без да е била специално поканена.

— Значи, няма за какво да съжалявам! — отвърна весело Мери.

— Точно така! Но, Мери, Мери… аз имам да съжалявам за толкова много неща, за толкова много…

И Елинор отново се хвърли да целува детето, което съвсем се разбуди от нейните милувки. Като вдигна глава, Мери забеляза, че по бузите й се стичат сълзи.

— Боже мой, Елинор, какво става с теб? Какво се е случило, Елинор… мила Елинор… какво има? — И Мери стана, все още с детето в ръце.

— Дай ми го… дай ми го, Мери! — каза младата майка и почти изтръгна бебето от ръцете на зълва си. То замрънка, но скоро се успокои и се сгуши до гърдите на майка си.

— Моля ти се, Мери, свали ми наметалото. Моето скъпо, най-скъпо и сладко съкровище! Ти поне не лъжеш мама. Всички други ме лъжат, всички други са лоши и жестоки. Мама няма да обича никого, никого, никого, освен своето скъпо, сладко момченце! — И тя продължи да целува и притиска бебето, като плачеше така, че сълзите й закапаха по лицето му.

— Кой е бил жесток с теб, Елинор? Нали не аз? — попита Мери.

За Елинор не беше никак лесно да отговори на този въпрос. Разбира се, тя не можеше да обвини своята предана зълва в жестокост, но трябваше да направи нещо много по-неприятно — да си признае, че Мери е била права, като я обвиняваше в непредпазливост. Мис Болд не одобряваше приятелството на Елинор с мистър Слоуп и открито осъждаше познанството й със семейство Станъп, доколкото благият й характер позволяваше това. Но Елинор само се бе засмяла, когато Мери й каза, че омъжените жени не бива да живеят разделени с мъжете си и че Шарлот Станъп не ходи на църква. А сега Елинор трябваше или да премълчи, което беше направо невъзможно, или да признае, че се е заблуждавала дълбоко, което беше почти също толкова невъзможно. И тя отсрочи тежката минута, като избухна отново в сълзи и потърси утеха в целувките на малкия Джони.

— Скъпото ми момченце, то няма никога да ме измами! Какво щеше да прави мама без него? Мама щеше да легне и да умре, ако си нямаше тази скъпа утеха, този сладък Джони Болд! — Елинор продължаваше да говори все в този дух, без да отвръща на въпросите на Мери.

Хората, измамени от безсърдечния свят, често търсят подобна утеха. Майките я получават от своите деца, а мъжете — от своите кучета. Някои мъже я получават дори от бастуните си, което е не по-малко логично. Защо ни радва това, че не ни мамят тези, които не са усвоили изкуството да мамят? Истинска утеха дарява само верният приятел, ако намерим такъв, или пък вярната жена.