Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Все пак целувките на детето утешиха Елинор и нека не намери покой онзи, които би я осъдил за това. Но тежката минута беше само отложена. Елинор трябваше да разкаже за своите неприятности на Мери, а също и на баща си. Дори на всичките си познати, за да възвърне доброто им мнение за себе си. В момента нямаше от кого да потърси съчувствие. Ненавиждаше мистър Слоуп — това чувство беше съвсем естествено и тя се опиваше от него. Ненавиждаше и презираше Станъпови, но това чувство я измъчваше. Беше почти скъсала със старите си приятели, за да се хвърли в обятията на това семейство, а ето какви намерения бяха таили по отношение на нея членовете му! Не й беше никак лесно да се сдобри със собствения си баща, който бе дал ухо на, лошите приказки по неин адрес. Мери Болд пък бе влязла в ролята на ментор. Това Елинор би могла да й прости, ако менторът беше сбъркал, но когато менторите се оказват прави, никой не е склонен да им прощава. Не можеше да не изпитва омраза към архидякона, но сега го ненавиждаше повече от всякога, тъй като трябваше да се унижи пред него, като признае, че е бил прав. Ненавиждаше и сестра си, защото тя пригласяше във всичко на архидякона. Би намразила и мистър Еърбин, ако можеше. Той си даваше вид, че е влюбен в нея, а пред самите й очи стоеше неотлъчно до онази италианка, сякаш тя бе единствената красива жена в света и никоя друга не заслужаваше нито капчица внимание. И сега мистър Еърбин щеше да узнае цялата тази история с мистър Слоуп! Казваше си, че го мрази, и знаеше, че сама себе си лъже. Единствената й утеха беше нейният син и тя се възползува докрай от нея. Мери, макар и да не се досещаше защо снаха й е толкова разстроена, веднага забеляза, че Елинор не е в състояние да овладее мъката си, и търпеливо чакаше да дойде време да приспят детето.

— Изпий един чай, Елинор — каза тя.

— Нямам никакво желание — отвърна Елинор, въпреки че не бе хапнала нищо в Улаторн и сигурно беше много гладна.

Без много думи Мери запари чая, намаза филии с масло, прибра пелерината и сложи стаята в ред. После каза:

— Джони вече заспа, а ти си много уморена. Нека да го сложа в креватчето му.

Но Елинор не искаше да остави детето. Тя отправи тъжен поглед към очите му, видя, че са плътно затворени, и го настани на кушетката. Бе твърдо решила, че нищо няма да я раздели тази вечер от него.

— Хайде, Нели — каза Мери, — не ми се сърди. Аз поне не съм направила нищо, което би могло да те засегне.

— Не ти се сърдя — отвърна Елинор.

— Тогава, значи, си ядосана? С какво може да съм те ядосала?

— Не, не съм ядосана… във всеки случай не на теб.

— Щом не си, тогава изпий чая, който съм ти приготвила. Сигурна съм, че ще ти подействува добре.

Елинор се остави да бъде убедена и изпи чая. Тя си хапна, поободри се и започна да изпитва по-малко раздразнение от света като цяло. Най-после й се удаде да намери думи, с които да започне разказа си, и преди да си легне, направи пълни самопризнания — поне по отношение на двамата претенденти за ръката й, на които беше отказала; за мистър Еърбин обаче не каза нито дума.

— Знам, че не биваше да правя това — призна тя, като стигна до плесницата, получена от мистър Слоуп. — Но не знаех на какво още ще се окаже способен и трябваше да се защитя.

— Напълно си го е заслужавал! — каза Мери.

— Заслужавал ли?! — извика Елинор, чиито чувства към мистър Слоуп бяха направо кръвожадни. — Той заслужаваше да го намушкам с кинжал! Но какво ще кажат в Плъмстед?

— На твое място не бих им казала нищо за случилото се — посъветва я Мери и Елинор беше склонна да се съгласи с нея.

Трудно би било да се намери по-добра утешителна от Мери Болд. Тя не показа никакъв признак на злорадо самодоволство, когато научи за плана на семейство Станъп, нито напомни с нещо за своите предишни предупреждения, когато Елинор нарече неотдавнашната си приятелка Шарлот долна интригантка. Съгласяваше се с всички хули, които се стоварваха върху главата на мистър Слоуп, без нито веднъж да намекне, че и по-рано е била на същото мнение. „Казвах ти аз, казвах ти!“ — това е сол, с която ръсят раните на Йов. Но Мери, като видя, че приятелката й е потопена в скръб и посипва главата си с пепел, се въздържа да й чете нравоучения и да тържествува. Елинор оцени нейната сдържаност и постепенно се остави да бъде успокоена.

На следващия ден тя не излезе вън от къщи. Страхуваше се, че Барчестър ще се окаже пълен със Станъповци и Слоуповци, а може би и с Еърбиновци и Грантлиевци. Всъщност между приятелите й едва ли имаше някой, с когото би могла да се срещне, без да почувствува неудобство.